Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (105)

Писмо CII

Президентшата дьо Турвел до госпожа дьо Розмонд

 

„Много ще се изненадате, госпожо, като научите, че съм заминала тъй внезапно. Тази моя постъпка сигурно ще ви се стори странна, но удивлението ви наистина ще се удвои, когато узнаете причините! Може би ще сметнете, че доверявайки ви ги, не уважавам достатъчно спокойствието, необходимо на вашата възраст; че пренебрегвам благоговейната почтителност, която ви дължа и на която вие имате неоспоримо право? Ах, госпожо, простете ми, но толкова ми е тежко на сърцето! То копнее да излее мъката си в сърцето на нежна и благоразумна приятелка — а коя друга би могло да избере? Погледнете на мен като на ваше дете! Проявете материнска доброта! Моля ви! Може би имам известно право на това поради чувствата си към вас.

Къде отлетя времето, когато, отдадена изцяло на тези похвални чувства, не познавах вълненията, които всяват сега в душата ми ужасен смут, отнемат ми силата да се боря срещу тях и в същото време ме принуждават да приема борбата като дълг? Ах, това съдбоносно пътуване ме погуби!

Какво още да ви кажа? Аз обичам, да, обичам безумно! Уви, пиша тези думи за първи път, думи, тъй скъпи и неизречени, а бих дала живота си да изпитам сладостта поне веднъж да ги кажа на онзи, за когото са предназначени! А трябва вечно да му отказвам! Той пак ще се усъмни в чувствата ми, пак ще ми се разсърди! Колко съм нещастна! Защо той, който властвува в моето сърце, не умее да чете в него? Да, бих страдала по-малко, ако той знаеше, ако разбираше страданието ми, но дори и вие, на която го казвам, не бихте могли да си представите колко голямо е то!

След малко аз ще избягам от него и това ще го огорчи. Той ще си мисли, че е още близо до мен, а аз ще бъда далеч; в часа, когато го виждах всеки ден аз ще бъда в места, където той никога не е ходил и където не бива да му позволя да дойде. Извършила съм всичките си приготовления, всичко е пред очите ми; докосвам с поглед само неща, които ми напомнят това жестоко отпътуване! Всичко е готово, с изключение на мен самата!… И колкото повече сърцето ми се противи, толкова по-ясно то ми доказва, че е необходимо да се подчиня.

Разбира се, аз ще се подчиня, по-добре да умра, отколкото да живея в грях. И без това вече чувствувам, че съм достатъчно виновна; спасих само целомъдрието си, но добродетелта ми погина. Трябва ли да ви призная — това, което ми остава още, дължа го само на неговото великодушие. Опиянена от удоволствието да го виждам, да го слушам, да го чувствувам до себе си, от голямото щастие да мога да го направя щастлив, аз вече нямах нито власт, нито сила над себе си. Едва успях да се боря, но не бих могла да издържа; треперех пред опасността, без да мога да избягам от нея. Е, добре, той видя колко страдам и се съжали над мен. Как да не го обичам? Аз съм му задължена за нещо много по-важно от живота!

Ах, ако, оставайки при него, треперех само за живота си, мислите ли, че някога бих заминала? За какво ми е животът без него, не бих ли била по-щастлива да го загубя? Обречена да причинявам вечно страдание на него и на себе си; да не смея нито да се оплача, нито да го утеша; да се защищавам всеки ден срещу него и срещу себе си, да се чудя как да му причиня мъка, след като бих желала да посветя всичките си сили за неговото щастие! Да живея по този начин, не означава ли хиляди пъти да умра? А ето каква ще бъде моята съдба. И все пак аз ще я понеса, ще намеря смелост. О, вие, която аз избрах за моя майка, приемете клетвата ми!

Приемете също и клетвата ми да не скрия от вас нито една от своите постъпки, моля ви, приемете я! Моля ви за помощ, аз имам нужда от нея! Като ви давам обещание да ви казвам всичко, ще привикна да смятам, че вие винаги сте с мен. Вашата добродетел ще замести моята. Несъмнено аз никога няма да приема да се червя пред вас и задържана от тази могъща юзда, ще обичам във вас снизходителната приятелка, довереницата на моята слабост и ще почитам ангел пазителя, който ще ме спаси от позора.

Достатъчно срамно е и това, че ви отправям тази молба. Съдбоносна последица от самонадеяна увереност в себе си! Защо не се уплаших от това влечение по-рано, когато почувствувах, че се заражда в мен? Защо се поласках от мисълта, че мога по своя воля да го обуздая или да го победя? Безумна! Колко малко съм познавала любовта! Ах, ако бях се борила по-упорито, може би тя не би ме завладяла с такава сила! Може би тогава нямаше да бъде необходимо да замина или дори да трябваше да взема това мъчително решение, все пак бих могла да не скъсам напълно тази връзка — достатъчно щеше да бъде само по-рядко да се виждаме! Но да загубя всичко наведнъж! И завинаги! О, моя приятелко!… Но какво правя аз? Дори докато ви пиша, се рея сред тези престъпни желания! Ах, да замина! Да замина! И поне този неволен грях да бъде изкупен от моята жертва.

Прощавайте, многоуважаема приятелко, обичайте ме като дъщеря, приемете ме за дъщеря и бъдете уверена, че въпреки слабостта си, ще предпочета да умра, отколкото да се окажа недостойна за вашия избор.

3 октомври 17… 1 часът след полунощ“