Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (58)

Писмо LV

Сесил Воланж до Софи Карне

 

„Права беше, мила Софи! Пророчествата ти се оказаха по-добри от съветите ти. Дансьони, както беше предвидила, излезе по-силен от изповедника, от теб и от мен самата; и ето че се върнахме пак там, където бяхме! Ах, аз не се разкайвам! А пък ти ми се караш, защото не знаеш колко сладко е да обичаш Дансьони! Лесно ти е да ме учиш какво да правя и какво да не правя, нали нищо не те тревожи? Но ако знаеш каква болка ти причинява болката на онзи, когото обичаш, как се радваш на неговата радост и колко мъчно е да кажеш «не», когато ти се иска да кажеш «да», нямаше да се чудиш на нищо. Дори аз, която съм изпитала — при това колко силно! — тези чувства, още не го разбирам. Да не мислиш, че бих могла да видя как Дансьони плаче и да не се разплача и аз? Уверявам те, невъзможно ми е; а когато той е доволен, аз съм щастлива. Можеш да ми приказваш каквото си искаш, думите не изменят нищо, и аз съм сигурна, че всичко е така, както ти го казвам.

Бих искала да те видя на мое място… Не, всъщност не исках да кажа това, защото аз не бих желала да отстъпя мястото си на никого! Но много ми се иска и ти да обикнеш някого така. Не само за да ме разбереш по-добре и да ми се караш по-малко, а защото ти също ще бъдеш по-щастлива или по-скоро, тогава ще разбереш какво значи да си щастлива.

Нашите забавления, нашите шеги, как да ти обясня, всичко това са само детски игри, след тях не остава нищо. А любовта, о, любовта!… Една дума, един поглед, да знаеш само, че той е тук — това е щастието! Щом видя Дансьони, не желая нищо повече. Когато не то виждам, искам само него. Не знам как стана така, но сякаш всичко, което ми харесва, прилича на него. Когато не е с мен, мисля за него; а когато си мисля за него, без нищо да ме разсейва, когато съм сама например, съм така щастлива!… Затварям очи и той е пред мен! Спомням си думите му и като че ли го чувам. И въздишам, а после пламвам, вълнувам се… Не ме сдържа на едно място. Това е нещо като мъка, но мъка, която ти доставя неизразима наслада!

Мисля дори, че когато се влюбим, любовта се разпростира и над приятелството. Моето приятелство към теб си остава неизменно, каквото беше в манастира; аз ти говоря за това, което изпитвам към госпожа дьо Мертьой. Струва ми се, че я обичам като Дансьони, като теб и понякога ми се иска тя да бъде той. Може би, защото приятелството ми с нея не е така детинско, както с теб, или защото ги виждам често заедно, та започвам да се обърквам! Тъй или иначе, с тях двамата съм щастлива и в края на краищата мисля, че не постъпвам чак толкова лошо! Да можеха да ме оставят така, както съм си! Само мисълта за женитбата ми ме тревожи, защото ако господин дьо Жеркур е действително такъв, какъвто ми го описаха, а в това не се съмнявам, не знам какво ще стане с мен. Прощавай, миличка Софи, обичам те все така нежно.

4 септември 17…“