Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (116)

Писмо CXIII

Маркиза дьо Мертьой до виконт дьо Валмон

 

„Виконте, трябва да ви предупредя, смятам, в Париж започват да се занимават с вас; забелязват вашето отсъствие и вече налучкват причините. Снощи бях на вечеря; там имаше много поканени и направо казаха, че на село ви задържа някаква романтична нещастна любов; веднага по лицата на всички мъже, които ви завиждат на успехите, и на всички жени, пренебрегнати от вас, се изписа радост. Послушайте ме, не оставяйте тези опасни слухове да се затвърдят, елате веднага да ги прекратите с присъствието си.

Сам размислете — създаде ли се убеждението, че могат да ви устоят, скоро наистина ще започнат да ви се съпротивяват; вашите съперници също ще загубят уважението си към вас и ще ви предизвикват на дуели, защото нима има измежду тях някой, който да не се смята по-силен от добродетелта? Освен това сред множеството жени, с които връзките ви са известни, тези, които още не сте притежавали, ще се постараят да ви развенчаят пред обществото, докато първите ще се постараят да го измамят. С една дума, очаквайте да ви оценят може би под възможностите ви, както по-рано ви оценяваха над възможностите ви.

Върнете се, виконте, и не жертвувайте името си за една детинска прищявка. Направихте всичко, което искахте, с малката Воланж, а колкото до вашата президентша, като стоите на десет левги от нея, естествено няма да можете да си я избиете от главата. Да не мислите, че тя ще тръгне да ви търси? Може би вече дори не се сеща за вас или се сеща дотолкова, доколкото да се поздрави, че ви е унизила. Тук поне ще имате случай да блеснете, а вие се нуждаете от това! Дори да продължавате да упорствувате с тази смешна история, не виждам с какво връщането ви може да ви навреди… Напротив!

И действително, ако вашата президентша «ви обожава», както толкова пъти сте ми го повтаряли, а, кажи-речи, с нищо не сте ми го доказвали, единствената й утеха, единственото й удоволствие сега би трябвало да бъде да поговори за вас, да знае какво правите, какво приказвате, какво мислите до най-малките подробности. Всичките тези глупости придобиват цена поради лишенията, които търпи човек. Това е нещо като трохите, паднали от трапезата на богаташа. Той ги пренебрегва, но беднякът ги събира жадно и ги поглъща. Горката президентша получава сега всичките тези трохи и колкото повече ги получава, толкова по-малко й се иска да се насити с останалите.

Още повече, откакто знаете коя е нейната довереница, не можете да се съмнявате, че всяко нейно писмо съдържа поне по една малка проповед и всичко, което тя смята способно «да подкрепи нейното благоразумие и да поддържа добродетелта й»^[1]. Защо да оставим на едната възможност за защита, а на другата възможност да ви злепоставя?

Никак не споделям вашето мнение, че сте претърпели загуба със смяната на довереницата. Преди всичко госпожа дьо Воланж ви мрази, а омразата винаги е по-прозорлива и по-изобретателна от приятелството. Цялата добродетел на вашата стара леля няма да я принуди да каже дори една лоша дума за своя скъп племенник, защото и добродетелта си има своите слабости. Освен това вашите страхове имат за основа съвсем невярно наблюдение.

Не е вярно, че «колкото повече остаряват жените, толкова по-жестоки и строги стават те». Между четиридесет и петдесет години, когато жените с отчаяние виждат как лицата им повяхват и разярени се убеждават, че ще трябва да се откажат от желанията и насладите, на които още така държат, те стават лицемерно добродетелни и свадливи. Този дълъг промеждутък им е необходим, за да се примирят с великата жертва. Но щом веднъж я принесат, те се разделят на две категории.

В първата влизат по-голямата част от жените, които са имали само хубаво лице и младост; те изпадат в тъпа апатия, от която излизат само за да поиграят на карти или да проявят благочестието си. Те винаги са скучни, често са кавгаджийки, понякога са закачливи, но рядко са зли. За този вид жени не може да се каже строги ли са, или не. Лишени от собствени мисли и съществуване, те повтарят, без да разбират, напълно безразлично всичко, което са чули от другите, а сами остават абсолютни нищожества.

Другият вид жени, много по-редки, но наистина безценни, са жените с характер, които продължават да подхранват ума си и умеят да си създават съществуване дори когато природата им го отказва; те решават да разкрасят духовната си същност така, както са разкрасявали лицето си. Такива жени обикновено разсъждават правилно, разсъждават едновременно умно, весело и приятно. Те заместват външните чарове с привлекателна доброта и с оживление, което с напредването на възрастта става все по-пленително, и така успяват до известна степен да се доближат до младостта, като я карат да ги обича. Но в такъв случай те далеч не са, както неотзивчиво казвате вие, «жестоки и строги» — навикът към снизходителност, дългите размишления за човешката слабост и особено споменът за тяхната младост, единственото нещо, което още ги привързва към живота, ги правят може би дори прекалено отзивчиви.

Мога да ви кажа лично за себе си — аз винаги обичам да бъда в обществото на възрастни дами, защото отдавна съм разбрала колко полезно е да им се харесвам и съм срещала между тях много, които са ме привличали не само поради някаква изгода, а просто от добро чувство. Спирам тук, защото вие сте започнали да се възпламенявате така бързо и сте станали толкова целомъдрен, че се страхувам да не се влюбите внезапно в старата си леля и да се заровите с нея в гроба, където живеете вече от толкова време. Затова се връщам към действителността.

Въпреки възторга, в който, струва ми се, сте изпаднали от вашата малка ученичка, не мога да си представя тя да заема някакво особено място във вашите планове. Тя ви се оказа подръка, взехте я, чудесно! Но това не може да бъде увлечение. Ако говорим истината, то не може да бъде дори и пълна наслада — вие сте завладели само тялото й! Не говоря за сърцето й, за което, смятам, никак не ви е грижа, но и мислите й не са ваши. Не зная дали вие сте го забелязали, но аз имам доказателство в последното й писмо^[2]; изпращам ви го, за да прецените сам. Обърнете внимание, когато говори за вас, вие сте винаги господин дьо Валмон и всичките й мисли, дори пробудените от вас, в края на краищата са устремени към Дансьони. Него тя не нарича господин, той винаги е просто Дансьони. По този начин го отличава от всички други и дори когато ви се отдава, е близка само с него. Ако подобна победа ви се струва «съблазнителна», ако насладите, които тя ви дава, ви «привличат», вие действително сте много скромен и имате нищожни изисквания! Да си я запазите, съгласна съм, то дори влиза в нашите планове, но, струва ми се, заради това не си заслужава да си разваля човек спокойствието дори за четвърт час; би трябвало също така да проявите малко власт и да не допуснете тя да се види с Дансьони, докато не я накарате да го забрави.

Преди да престана да се занимавам с вас и да се върна към себе си, искам да ви кажа още: средството, с което ми пишете, че си служите — да се правите на болен, е много известно и много изтъркано. Наистина, виконте, вие никак не сте находчив! И аз като вас се повтарям понякога, но поне се стремя да направя нещо, като измислям допълнителни подробности и главно мен ме оправдава успехът. Пак смятам да си опитам щастието, започвам нещо ново. Признавам, обезценява се, защото няма да е трудно, но все пак ще бъде развлечение, а аз просто умирам от скука.

Не знам защо след историята с Преван, Белрош ми е станал непоносим. Той толкова засили вниманието, нежността и благоговението, че вече едва го издържам. В първия момент гневът му ми беше забавен, трябваше да го успокоя, защото да го оставя да действува, означаваше да се изложа, а нямаше друг начин да го вразумя. Тогава реших да проявя повече любов, за да скъсам по-лесно с него. Но той го взе на сериозно и оттогава просто ме вбесява с непрекъснатото си обожание. Особено ме дразни обидното доверие, което ми гласува, и увереността, с която ме гледа, сякаш съм завинаги негова. Това наистина ме унижава! Значи, много евтино ме оценява, щом се смята достоен за избора ми! Напоследък дори ми заяви, че сигурно никога не бих могла да обичам другиго, освен него! О, този път наистина ми беше необходимо цялото благоразумие, за да не го разубедя на часа, като му обясня как стоят нещата! Ето един много забавен мъж, който си приписва изключителни права! Признавам, добре сложен е, хубав е, но за съжаление е само занаятчия в любовта. С една дума, дойде време да се разделим.

От две седмици се мъча да го отпратя; опитах последователно студенина, капризи, лошо настроение, кавга, но тази упорита личност се е заловила за мен и не ме изпуска! Ще трябва да се вземат по-решителни мерки, затова ще го изведа извън града. Заминаваме вдругиден! С нас ще дойдат само няколко незаинтересовани и не особено любопитни лица, тъй че ще бъдем свободни, сякаш сме сами. Там така ще го претоваря с любов и ласки, така ще си поживеем единствено един за друг, че, обзалагам се, той сам ще пожелае преди мен да приключи това пътешествие, което сега си представя като най-върховното щастие; ако се върне, без да ми се е наситил, както аз съм се преситила от него, разрешавам ви да мислите, че съм боса в тези работи колкото вас.

Предлог за това своего рода оттегляне от света е моето голямо дело, което действително ще се гледа в края на зимата. Това много ме радва, защото наистина не е приятно състоянието ти все да виси на косъм. Не се безпокоя особено от това събитие; правото е на моя страна, така ме уверяват всички адвокати; но дори и да не беше, бих била съвсем загубена, ако не успея да спечеля дело, в което мои противници са малолетни и техният стар настойник. В такова важно дело обаче не бива нищо да се пренебрегва, затова съм взела двама адвокати. Весело пътуване ще бъде, нали? Във всички случаи, ако спечеля делото и загубя Белрош, няма да съжалявам за това време.

А сега, виконте, отгатнете кой е приемникът; обзалагам се, че не можете да се сетите! Добре, добре, нали си знам как никога нищо не отгатвате! Ще ви кажа. Приемникът е Дансьони. Учуден сте, нали? Защото още не съм стигнала дотам да възпитавам деца! Но този си заслужава да направя изключение. Той притежава чаровете на юношеството, но без лекомислието. Сдържаността му в обществото изключва всякакви подозрения, затова той е особено приятен, когато се отпусне насаме. Разбира се, аз още не съм имала такива срещи с него, засега съм само негова довереница; но под булото на приятелството, мисля, съзирам как той все по-живо се интересува от мен, а, струва ми се, и аз не съм безразлична към него. Жалко би било толкова ум и чувствителност да бъдат пожертвувани и опошлени заради онази малка глупачка дьо Воланж! Надявам се той да се лъже в любовта си. Тя съвсем не го заслужава! Казвам това не защото го ревнувам от нея, а защото мисля, че е истинско убийство и искам да спася Дансьони. Ето защо, моля ви, виконте, да се погрижите той да не може да се види със «своята Сесил» (както има още лошия начин да я нарича). Първото увлечение винаги запазва над нас по-голяма власт, отколкото сами си представяме, и не мога да бъда сигурна в нищо, ако той я види сега, особено докато отсъствувам. Като се върна, наемам се с всичко и аз отговарям.

Отначало мислех да отведа младия човек, но пак принесох жертва на обичайното си благоразумие. Освен това бих се страхувала той да не забележи нещо между Белрош и мен и никак не би ми било приятно, ако дори само за миг прозре какво става. Нека поне във въображението му да остана чиста и без петно, тоест такава, каквато би трябвало да съм, за да бъда достойна за него.

Париж, 15 октомври 17…“