Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (143)

Писмо CXL

Виконт дьо Валмон до маркиза дьо Мертьой

 

„Моя прелестна приятелко, защо нямам нито ред от вас? Поне последното ми писмо, мисля, заслужаваше отговор. Трябваше да го получа преди три дни, а аз все чакам и чакам! Сърдя ви се, да знаете, затова няма да ви разкажа разни важни събития.

Няма да узнаете нито дума как стана пълното помирение, как вместо упреци и недоверие бяха разменени нови ласки, как сега ми се извиняват и ми искат прошка, че са се усъмнили в моята невинност. Ако не се беше случило едно съвсем непредвидено събитие миналата нощ, въобще нямаше да ви пиша. Но тъй като то се отнася до вашата повереница, а тя едва ли ще има възможност да ви се обади тези дни, ще го сторя вместо нея.

По причини, за които се досещате или не се досещате, не можех да се занимавам няколко дни с госпожа дьо Турвел, а тъй като подобни причини не съществуват при малката Воланж, започнах по-често да я посещавам. Благодарение на любезния портиер не срещах затруднения и двамата с вашата повереница си живеехме спокойно и благоразумно. Но привичките водят до небрежност — първите дни се безпокояхме, непрекъснато вземахме предпазни мерки и треперехме въпреки всички резета. Вчера нашата недопустима разсеяност предизвика произшествието, за което искам да ви разкажа. Излязох оттам страшно уплашен, а на момиченцето тази история му струва много по-скъпо.

Не спяхме, а си почивахме разнежено след насладата, когато изведнъж вратата на стаята се отвори. Веднага се хвърлих към шпагата си, за да защитя себе си и нашата обща повереница. Огледах се — никой. Вратата обаче беше отворена. Не бяхме загасили светлината; претърсих всичко, не открих нищо. Тогава си спомних, че бяхме забравили да вземем обикновените предпазни мерки; притворена или лошо затворена, вратата се беше открехнала сама.

Когато се върнах да успокоя моята плашлива приятелка, не я намерих в леглото. Тя беше паднала или сама се беше смъкнала на земята, за да се скрие, и лежеше в безсъзнание, със силни конвулсии. Представете си в какво смущение изпаднах! Както и да е, овладях се, сложих я в леглото и дори я свестих. Но тя се беше ударила при падането и последиците не закъсняха да се проявят.

Болки в кръста, силни спазми, най-недвусмислени признаци скоро ми изясниха какво става; но за да разбере и тя, трябваше първо да я просветя какво й е било преди това, тъй като изобщо нямаше представа за нещата. Може би никоя девойка преди нея не е запазвала такава невинност, правейки най-усърдно всичко, за да я загуби! О, това момиче не си хаби времето в размишления!

Но затова пък губи много време в охкане и вайкане; трябваше бързо да взема някакво решение. Разбрахме се веднага да отида при техния домашен лекар и при домашния им хирург и да ги предупредя за случилото се, като ги помоля да пазят най-строга тайна. А тя да позвъни на камериерката си и в зависимост от обстоятелствата да й се довери или да не й се доверява, но да я изпрати за лекар и да й нареди да не пуска госпожа дьо Воланж — трогателно и напълно естествено внимание от страна на дъщеря, която не иска да безпокои майка си.

Направих двете посещения и двете изповеди с най-голяма бързина, а след това се прибрах в къщи, откъдето не съм излизал още. Но хирургът, мой познат от преди, дойде по обед да ме осведоми как е болната. Не се бях излъгал, но той се надява, ако не се явят усложнения, в къщата да не забележат нищо. Камериерката била посветена в тайната, лекарят дал подходящо название на болестта и цялата работа ще се уреди като хиляди други подобни, освен ако впоследствие ние двамата с вас не пожелаем да разгласим всичко.

Но имаме ли все още еднакви стремежи, вие и аз? Вашето мълчание ме кара да се съмнявам; не бих вярвал вече в нищо, ако не беше желанието да потърся с всички средства начин да запазя надеждата.

Довиждане, моя прелестна приятелко, целувам ви, въпреки че още ви се сърдя.

Париж, 21 ноември 17…“