Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (152)

Писмо CXLIX

Госпожа дьо Воланж до госпожа дьо Розмонд

 

„Почти през целия ден вчера, моя достойна приятелко, мислех, че ще мога да ви съобщя по-благоприятни новини за здравето на нашата скъпа болна, но от снощи за съжаление загубих всяка надежда. Една случка, на пръв поглед невинна, но с извънредно жестоки последици, отново влоши състоянието на болната и сега то дори е по-лошо от преди.

Не бих разбрала на какво се дължи, ако вчера не бях чула цялата изповед на нашата злочеста приятелка. Тъй като тя не скри от мен, че вие знаете всичките й нещастия, мога да ви говоря без стеснение за тъжното й положение.

Когато вчера сутринта дойдох в манастира, казаха ми, че болната спи повече от три часа; дълбок и спокоен сън — аз дори се изплаших, също като летаргичен сън! Малко след това тя се събуди и сама разтвори завеските на леглото. Изгледа ни всички някак изненадано; аз станах, за да се приближа до леглото, тя ме позна и сама ме извика. Не изчака да й задавам въпроси, а ме запита къде се намира, какво прави там, дали не е болна и защо не е в къщи. В първия момент помислих, че пак започва да бълнува, малко по-кротко от преди, но после схванах, че разбира съвсем ясно отговорите ми. Тя беше дошла в съзнание, но не си спомняше нищо.

Разпита ме много подробно за всичко, което се е случило, откакто е в манастира — не си спомняше как е попаднала в него. Отговарях й точно, като пропусках само това, което би могло да я изплаши. И когато на свой ред я запитах как се чувствува, тя ми отговори, че в момента е добре, но много се измъчвала по време на съня си, затова била уморена. Посъветвах я да си почине и да говори малко; после оправих завесите на леглото, като ги оставих открехнати, и седях до нея. Донесоха й бульон, тя го изяде и каза, че й се усладил.

Стояхме така около половин час; тя само ми благодари за грижите с онази пленителна учтивост, която, както знаете, й е присъща. След това помълча пак известно време и изведнъж каза: «Ах, да, спомням си как дойдох тук!» А малко след това болезнено възкликна: «Приятелко моя, приятелко моя, съжалете ме, отново си спомних всичките си мъки!» Приближих се до нея, тя улови ръката ми, притисна я до челото си и продължи: «Велики Боже, не мога ли да умра?» Развълнувах се до сълзи повече от изражението на лицето й, отколкото от думите й; схващайки това по треперещия ми глас, тя каза: «Вие ме съжалявате, ах, ако знаехте!…» После замлъкна и добави: «Нека ни оставят сами, ще ви разкажа всичко.»

Споменала ви бях, мисля, че имах известни подозрения каква ще бъде изповедта й; страхувах се този разговор, който сигурно щеше да бъде дълъг и тъжен, да не влоши състоянието на нашата нещастна приятелка, затова се помъчих да я отклоня, за да си почива, но тя настоя и аз отстъпих. Щом останахме сами, тя ми разказа всичко, което знаете от нея, затова няма да ви го повтарям.

Най-сетне, когато ми обясни как жестоко е била пожертвувана, тя добави: «Бях сигурна, че ще умра от това, ето защо имах смелост; но наистина не ми е възможно да преживея нещастието и позора си.» Опитах се да я убедя да не се обезсърчава или по-скоро да не се отчайва; повиках на помощ вярата — по-рано тя означаваше толкова много за нея, но скоро почувствувах, че не ми достигат сили за такова възвишено дело и се реших да й предложа да извикаме отец Анселм, защото знаех, че тя му доверява всичко. Нашата приятелка се съгласи, сякаш наистина имаше желание той да дойде. Изпратиха да го извикат, той веднага пристигна. Остана дълго време при нея и когато излезе, каза да отложат причастието, а той щял да дойде пак на другия ден.

Беше около три часа следобед; до пет часа нашата приятелка остана съвсем спокойна; започнахме да се надяваме. За нещастие донесоха писмо за нея. Тя каза отначало, че не желае да получава никакви писма и никой не й възрази. Но от този миг започна да се вълнува. Скоро след това запита откъде е писмото — то нямаше печат. Кой го е донесъл — не знаеха. Кой го е изпратил — не бяха съобщили на вратарката. Тя помълча, но после отново започна да приказва и от несвързаните й думи разбрахме, че бълнуването пак започва.

По едно време се успокои, но после поиска да й дадат писмото. Щом го погледна, извика: «От него! Велики Боже!» А после добави с твърд, глух глас: «Вземете го, вземете го!» И веднага поиска да затворят завесите на леглото й и забрани да се доближаваме.

Скоро обаче трябваше да отидем при нея; този път припадъкът беше много по-силен от преди и беше съпроводен с ужасни конвулсии; пристъпите не преставаха до вечерта и утринните сведения показват, че е прекарала ужасна нощ; с една дума, състоянието й е толкова лошо, че се чудя как е още жива; не искам да крия от вас — има много малко надежда за нея.

Това злощастно писмо, предполагам, е от господин дьо Валмон. Какво ли още би се осмелил да й пише? Простете, моя скъпа приятелко, не бих искала да кажа нищо излишно, но наистина жалко е да виждаш как загива така тъжно една тъй щастлива и тъй достойна за щастието жена.

Париж, 2 декември 17…“