Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (25)

Писмо XXIII

Виконт дьо Валмон до маркиза дьо Мертьой

 

„Бяхме спрели до моето завръщане в замъка. Продължавам писмото си.

Едва имах време да се облека набързо и да сляза в гостната, където моята красавица везеше, докато местният свещеник четеше вестник на старата ми леля. Седнах до гергефа. По-мили от друг път, почти ласкави погледи ми подсказаха веднага, че прислужникът вече е докладвал изпълнението на задачата си. Действително моята скъпа любопитна президентша не успя за дълго да крие тайната, която ми беше откраднала; и без да се смущава, че прекъсва достопочтения пастир, който четеше тъй, сякаш произнасяше проповед, тя каза: «Имам една новина за вас.» И веднага ми разказа моето приключение с точност, която прави чест на интелигентността на осведомителя й. Представяте си каква скромност демонстрирах! Но кой би могъл да спре една жена, която хвали, без да подозира, онзи, когото обича? Опитах се да я спра. Човек би казал, че превъзнася светец. През това време аз търсех да открия, не без надежда, любовно обещание в блесналите й очи, в много по-свободните й жестове и особено в изменения глас, който издаваше вълнението на душата й. Тя едва беше замлъкнала, когато госпожа дьо Розмонд ми каза: «Елате, племеннико, елате да ви целуна.» Изведнъж съобразих, че прелестната проповедница също не би могла да избегне целувката ми. Тя все пак се опита да се измъкне; но се озова в обятията ми, и то не само безсилна да се бори, но едва се държеше на краката си. Колкото повече наблюдавам тази жена, толкова повече я желая. Тя побърза да се наведе над гергефа, давайки си вид пред всички, че бродира; но аз видях съвсем ясно как трепери ръката й; тя изобщо не можеше да работи.

Следобед дамите пожелаха да видят бедняците, на които така благочестиво се бях притекъл на помощ; аз ги придружих. Спестявам ви досадата от повторната благодарност и възхвали. Сърцето ми, окрилено от един сладостен спомен, бърза да изживее завръщането в замъка. По пътя моята чаровна президентша, по-замислена от обикновено, не проронваше нито дума. Зает от мисли как да се възползувам от доброто впечатление, което бях направил, аз също мълчах. Госпожа дьо Розмонд единствена бъбреше; ние едва й отговаряхме с по няколко думи. Сигурно я отегчавахме; такава беше моята цел и я постигнах. Когато слязохме от колата, тя се прибра в стаята си и ни остави насаме — моята хубавица и мен, в слабо осветената гостна; сладостен здрач, в който свенливата любов придобива смелост.

Не беше трудно да насоча разговора, накъдето ми се искаше. Пламенността на милата ми проповедница ми послужи по-добре от цялата ми ловкост. «Когато човек е достоен да извършва добри дела — каза тя, като спря върху ми своя нежен поглед, — как е възможно цял живот да постъпва лошо?» — «Не заслужавам — отговорих — нито тази похвала, нито този упрек и не мога да си представя, че вие, която сте толкова умна, още не сте ме разбрали. Дори моята откровеност да ми напакости пред вас, вие сте тъй достойна за нея, че няма да се спра. Ще намерите ключа на моето поведение в моя за съжаление слаб характер. Заобиколен от безнравствени хора, аз им подражавах в пороците; може би дори проявих честолюбие да ги надмина. Привлечен по същия начин от примера на добродетелите, без да се надявам да ви достигна, опитах се поне да ви следвам. Ех, може би постъпката, за която днес ме възхвалявате, би загубила цялото си значение във вашите очи, ако знаехте истинската подбуда! (Виждате, моя прелестна приятелко, колко близо бях до истината.) Тези нещастници дължат моята помощ не на мен. Там, където вие смятате, че откривате похвално дело, аз виждам само средство да се харесвам. Аз бях, щом трябва да кажа цялата истина, бях само нищожен служител на божеството, пред което се прекланям. (Тук тя се опита да ме прекъсне, но аз не я оставих.) И в този миг — добавих — само от слабост издавам тайната си. Бях си дал дума да мълча пред вас; бях щастлив да отдам на вашите добродетели, както и на вашите прелести чиста почит, за която вие никога не бихте узнали; но неспособен да лъжа, когато имам пред очите си примера за такова чистосърдечие, не бих искал да се упреквам пред вас в грешно притворство. Не мислете, че ви обиждам с престъпна надежда. Ще бъда нещастен, зная, но дори страданията ще ми бъдат скъпи; те ще бъдат доказателство за безпределната ми любов. Пред краката ви, до сърцето ви полагам моите мъки. Там ще почерпя сили за нови страдания; ще намеря топло съчувствие, ще съзра утешение, защото вие ще ме съжалите. О, обожаема, изслушайте ме, съжалете ме, помогнете ми!» Стоях вече на колене пред нея и стисках ръцете й в моите, но тя веднага ги измъкна и закривайки очите си, отчаяно извика: «Ах, нещастна аз!»; после се обля в сълзи. За щастие и аз се бях саморазчувствувал и също се разплаках. Улових отново ръцете й и ги облях в сълзи. Тази предпазна мярка беше необходима, защото тя бе тъй погълната от мъката си, че можеше да не забележи моята, ако не бях намерил начин да й я покажа. При това спечелих още повече, защото успях свободно да се налюбувам на прелестното й лице, още по-разхубавено от покоряващия чар на сълзите. Главата ми пламна, престанах да се владея, едва се сдържах да не се възползувам от този миг.

Колко слаби сме ние! Каква власт притежават обстоятелствата, щом дори аз самият, забравяйки всичките си планове, рискувах да загубя с едно преждевременно тържество очарованието на дългите битки и подробностите на едно мъчително поражение; щом в порив на младежко желание едва не изложих победителя на госпожа дьо Турвел да получи като награда за всичките си усилия жалката слава да притежава още една жена! Ах, нека тя се отдаде, но да се бори; нека, безсилна да побеждава, да умее да се защищава; нека се наслади по свое желание на своята слабост и да бъде принудена да признае своето поражение. Да оставим на жалкия бракониер да убива из засада изненадания елен; истинският ловец е длъжен да подгони дивеча. Възвишен замисъл, нали? Но може би сега щях да съжалявам, че не съм го изпълнил, ако случайността не бе ми помогнала.

Чухме шум. Някой идваше към гостната. Госпожа дьо Турвел, изплашена, бързо стана, взе една от свещите и излезе. Нямаше как да й попреча. Беше някакъв прислужник. Последвах я, щом се убедих в това. Бях направил само няколко крачки, когато тя, било защото ме видя, било поради някакъв смътен страх, тръгна по-бързо и не влезе, а по-скоро се хвърли в стаята си, като затвори вратата след себе си. Доближих се; беше заключена отвътре. Въздържах се и не почуках, това би й дало възможност да ми окаже много лесна съпротива. Хрумна ми простата и щастлива мисъл, да надникна през ключалката… действително видях обожаемата жена на колене, обляна в сълзи — тя се молеше пламенно. Кой Бог се осмеляваше да зове? Нима има толкова могъщ Бог, който да се възпротиви срещу любовта? Напразно търси помощ тя отвън — аз единствен ще определя нейната съдба.

Сметнах, че съм свършил достатъчно работа за един ден; оттеглих се и аз в стаята си и седнах да ви пиша. Надявах се да я видя на вечеря; но тя казала, че е неразположена и ще си легне. Госпожа дьо Розмонд пожела да се качи при нея, но болната хитруша казала, че я боли глава и не била в състояние да разговаря. Както се досещате, съкратихме приказките след вечеря; и мен ме заболя глава. Като се прибрах в стаята си, написах дълго писмо, в което се оплаках от прекалената й строгост, и си легнах с намерение да го предам на другата сутрин. Спах лошо, както можете да установите по датата на това писмо. Станах и препрочетох посланието си. Забелязах, че без да обърна внимание, съм вложил повече плам, отколкото любов, и повече досада, отколкото тъга. Трябва да го напиша отново; но ми е необходимо да бъда по-спокоен.

Виждам, че се зазорява, надявам се свежата утринна прохлада да ме приспи. Сега ще си легна; каквато и власт да има над мен тази жена, обещавам ви да се занимавам с нея толкова, че да ми остава време да мисля много за вас. Прощавайте, моя прелестна приятелко.

21 август 17…, 4 часът сутринта“