Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (66)

Писмо LXIII

Маркиза дьо Мертьой до виконт дьо Валмон

 

„Разбира се, ще ви обясня какво означава бележката на Дансьони. Събитието, което го е накарало да ви пише, е мое дело и, смятам дори, мой шедьовър. Не съм си губила времето след последното ви писмо и си казах като един атински архитект: «Аз ще свърша това, за което той говори.»

Значи, на този чудесен герой на роман му трябват препятствия, иначе ще заспи от блаженство! О, да разчита на мен, ще му създам добра работа; и или аз се лъжа, или той вече няма да заспи спокойно! Необходимо е да го научим да цени времето и аз лелея надеждата, че той вече съжалява за загубените часове. Трябвало му, казвате вие, още повече тайнственост. Е, добре, и това няма да му липсва. На мен хубавото ми е, че щом ми посочат грешките, сън не ме хваща, докато не поправя всичко. Сега ще ви кажа каква работа свърших.

Като се прибрах у дома завчера сутринта, прочетох писмото ви и всичко ми стана повече от ясно. Убедена, че вие много добре сте определили причината за злото, аз се заех да намеря средство да я премахна. Започнах с това, че си легнах, защото неуморимият кавалер не ме остави да затворя очи нито за миг и просто умирах за сън. Но не заспах! Всичките ми мисли бяха заети с Дансьони, с желанието да го измъкна от бездействието му или да го накажа заради него; заспах чак след като разработих плана си; отдъхнах си все пак два часа.

Същата вечер отидох у госпожа дьо Воланж. Споделих с нея, както бях намислила, убеждението си, че между дъщеря й и Дансьони съществува опасна връзка. Тази жена, толкова проницателна, когато се отнася до вас, беше напълно заслепена по този въпрос; отначало ми отговори, че сигурно се лъжа, дъщеря й била дете и т.н., и т.н. Не можех да й кажа всичко, което зная, но й загатнах за погледите, за думите — неща, тревожещи «моята добродетел и моето приятелство». Говорих почти така добре, както би могла да го направи вашата набожна любима, и за да нанеса решителния удар, казах дори, че, кажи-речи, съм видяла как си разменят писма. «Това ми напомни — добавих аз, — че един ден дъщеря ви отвори пред мен едно чекмедже на бюрото си; видях вътре много листове, които тя явно пази.» Запитах я дали дъщеря й води оживена кореспонденция с някого. Тук лицето на госпожа дьо Воланж се измени и от очите й потекоха сълзи. «Благодаря ви, достойна приятелко каза ми тя, като ми стисна ръка, — ще узная всичко.»

След този разговор, твърде кратък, за да бъде подозрителен, аз се приближих до младата личност. Но скоро я оставих и помолих майката да не ме излага пред дъщеря си, което тя ми обеща на драго сърце, а аз й казах колко добре би било, ако детето ми се доверява, като ми открива сърцето си, защото така ще мога да му давам мъдри съвети. Тя ще сдържи обещанието си, сигурна съм, защото ще иска да покаже пред дъщеря си колко е проницателна. Така получих благословия да запазя приятелството си с малката, без да изглеждам двулична пред госпожа дьо Воланж — трябваше на всяка цена да избягна това. В добавка спечелих, че сега мога да разговарям колкото ми се иска тайно с младата особа, без майката да ме гледа накриво.

Възползувах се още същата вечер, щом свършихме играта на карти; уединих се с малката в един ъгъл и проведох разговор за Дансьони — по този въпрос вдъхновението й никога не пресъхва. Позабавлявах се да й разпаля главата с щастливата перспектива, че утре ще го види. Какви ли не глупости я накарах да приказва. Трябваше да й вдъхна надежда за нещо, от което в действителност я лишавах. Това ще я направи по-чувствителна и убедена съм, че колкото повече страда, толкова по-скоро ще се помъчи да се възнагради при първия благоприятен случай. Полезно е да се приучва към силни преживявания онзи, когото подготвяме за живот, пълен с приключения.

В края на краищата нима тя не може да заплати с някоя и друга сълза удоволствието да притежава своя Дансьони? Тя го обича безумно! Е, добре, аз й обещавам, че ще го има, и то по-рано, отколкото, ако не беше се разразила тая буря. Това ще бъде лош сън с прелестно пробуждане и, струва ми се, заслужавам признателност. Може би проявих мъничко коварство, но нали трябва да се позабавляваме:

«Глупаците са тук, за да ни веселят.»^[1]

Най-сетне се оттеглих много доволна от себе си. Дансьони, казвах си, разпален от препятствията, или ще изпита още по-силна любов и тогава ще бъде напълно в моя власт, или, ако се окаже глупак, какъвто понякога ми се струва, че е, ще се отчае и ще се признае за победен. В такъв случай поне ще му отмъстя, доколкото мога, и ще заслужа още по-голямото уважение на майката, приятелството на дъщерята и доверието и на двете. Колкото до Жеркур — главният обект на моите грижи, трябва или никак да не ми провърви, или да съм съвсем загубена, ако след като съм господарка на душата на жена му и след като ще я завладея още повече, не намеря хиляди начини да направя от нея това, което искам. С тези сладки мисли си легнах, спах чудесно и се събудих много късно.

Когато отворих очи, чакаха ме две писма — от майката и от дъщерята; не можах да се въздържа да не се разсмея, като видях и в двете буквално една и съща фраза: «Вие единствена можете да ме утешите.» Не е ли забавно наистина да утешаваш и «за» и «против» и единствена да имаш власт да насочваш две напълно противоположни желания? Ето че станах божество, получавайки напълно различните признания на слепите смъртни, и то без да се отклонявам от неизменните си решения. Все пак оставих тази възвишена роля и приех ролята на ангел утешител и както гласи заповедта, посетих моите потънали в скръб приятелки.

Започнах с майката; заварих я толкова тъжна, че вие донякъде вече сте отмъстен за неприятностите, които ви създаде пред вашата прелестна светица. Всичко мина от хубаво по-хубаво; безпокоях се само госпожа дьо Воланж, да не би да се възползува от създаденото положение и да спечели доверието на дъщеря си, което би било много лесно, стига да й беше заговорила меко и приятелски и да беше вложила в съветите си разум и снизходителна нежност. За щастие тя се въоръжила със строгост и се държала тъй лошо, че ми оставаше само да й изръкопляскам. Вярно е, че тя едва не развали всичките ни планове с решението, което беше взела да изпрати дъщеря си в манастир. Но аз отбих този удар, като я убедих да изпълни заплахата си само ако Дансьони продължава да я преследва — това ми осигурява благоразумието на двамата влюбени, което ми се струва много необходимо за успеха на нашата работа.

След това отидох при дъщерята. Не можете да си представите колко я разхубавява мъката! Малко по-кокетна да беше, щеше, уверявам ви, често-често да плаче; този път обаче плачеше не от хитрост… Завладяна от това ново, още непознато очарование, беше ми страшно приятно да я наблюдавам и отначало й давах само глупави съвети, които усилват мъката, вместо да я успокояват. Така едва не я оставих да се задуши. Тя престана да плаче и аз се уплаших, че ще бъде обзета от конвулсии. Посъветвах я да си легне и тя се съгласи; аз изпълних ролята на камериерка. От сутринта не се беше обличала; косите й се разпиляха по разголените й рамене и шия. Целунах я и тя падна в обятията ми, а сълзите й рукнаха отново от само себе си. Боже, колко красива беше! Ах, ако Магдалена е била такава, сигурно е била по-опасна в покаянието, отколкото в греха!

Когато най-сетне измъчената красавица си легна, започнах да я успокоявам истински. Първо я убедих, че няма да иде в манастир. После й вдъхнах надежда, че пак ще види Дансьони тайно. Седнах на леглото й и казах: «Защо не беше той тук!», а после, извезвайки тази тема, така я развлякох, че в края на краищата тя забрави мъката си. Щяхме да се разделим напълно доволни една от друга, ако тя не ме беше помолила да предам едно писмо на Дансьони. Отказах й. Ето по какви съображения, които несъмнено вие ще одобрите.

Първо, бих могла да се изложа пред Дансьони — това изтъкнах пред малката, на вас, разбира се, бих могла да кажа много други неща. Нима не би означавало да рискувам плодовете на моя труд, като осигуря бързо средство на нашите млади хора да забравят мъката си? Освен това иска ми се да ги накарам да замесят и неколцина прислужници в тази история, защото, ако тя, както се надявам, се развие добре, необходимо ще бъде някой да я разгласи незабавно след сватбата; а няма по-сигурно средство от това за разпространението й. Или ако по някакво чудо слугите замълчат, ние ще заговорим, но много по-удобно ще ни бъде да прехвърлим на тяхна сметка тези клюки.

Така че днес трябва да дадете тази идея на Дансьони, а тъй като аз не съм сигурна в камериерката на малката Воланж, на която и тя самата сякаш не се доверява, намекнете му за моята камериерка, моята вярна Виктоар. Ще се погрижа всичко да се уреди. Тази идея много ми харесва, тъй като посвещаването в тайната ще бъде изгодно само за нас, но не и за тях… още не съм стигнала до края на разказа си.

Докато упорито отказвах да взема писмото от малката, все се страхувах да не би тя да ми предложи да го пусна в градската поща, което не бих могла да й откажа. За щастие, било от вълнение, било от незнание, а може би защото държи по-малко на писмото, отколкото на отговора, тя дори не ми спомена за това; за да не се досети все пак по-късно или да помоли другиго, веднага отидох при майката и я убедих за известно време да изпрати дъщеря си вън от града… Къде да отиде? Сърцето ви не бие ли от радост?… При вашата леля, при старата Розмонд! Днес ще й съобщят; ето че ще можете да се видите с вашата светица, която не би могла повече да ви обвинява, че я излагате, като оставате насаме с нея, и благодарение на моите грижи госпожа дьо Воланж сама ще поправи злото, което ви причини.

Но слушайте ме внимателно и не се разпалвайте само по собствените си работи, а за останалото да не ви е грижа. Не забравяйте, че това живо ме интересува.

Искам вие да станете посредник и съветник на двамата млади. Съобщете за това пътуване на Дансьони и му предложете услугите си. Единствената мъчнотия е как да бъде предадено в ръцете на хубавицата препоръчително писмо за вас; справете се веднага с това, като му предложите услугите на моята камериерка. Дансьони ще приеме и като награда за грижите си вие ще получите доверието на едно чисто сърце — това винаги е забавно! Клетата малка! Как ще се изчерви, когато ви предаде първото си писмо! Наистина тази роля на довереник, срещу когото имат само предразсъдъци, ми се струва чудесно развлечение, особено когато мислите ни са заети другаде, какъвто е вашият случай.

От старанието ви зависи развръзката на тази история. Трябва да предвидите кога да съберете действуващите лица. Провинцията предлага хиляди възможности и Дансьони непременно ще се поддаде още при първия ви сигнал. Нощ, преобличане, прозорец… знам ли и аз? Но, казвам ви, върне ли се момиченцето тук каквото е било, ще смятам вас за виновен! Ако имате нужда да я поощря, съобщете ми. Мисля, че й дадох много хубав урок колко опасно е да пази писмата си, затова не смея да й пиша сега. Но както и преди смятам да я направя моя добра ученичка.

Забравих, мисля да ви кажа, че за откриването на писмата тя заподозря първо камериерката си, но аз я насочих към изповедника. По такъв начин с един удар убих два заека.

Прощавайте, виконте, написах ви такова дълго писмо, че вечерята ми закъсня, но самолюбието и приятелството ми го диктуваха, а те са бъбриви. Ще го получите към три часа; ще успеете да се справите.

Оплачете се от мен сега, ако смеете, и идете да видите, ако много ви се иска, гората на граф дьо Б. Казвате, че я пазел за приятелите си! Та нима този човек дружи с всичко живо? Прощавайте, гладна съм.

9 септември 17…“