Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (141)

Писмо CXXXVIII

Виконт дьо Валмон до маркиза дьо Мертьой

 

„Настоявам на следното, моя прелестна приятелко; не, аз вече не съм влюбен, и то не по моя вина — обстоятелствата ме принуждават да играя такава роля. Съгласете се само да се върнете; веднага ще се убедите лично колко съм искрен. Доказах това вчера, а случилото се днес не опровергава тези доказателства.

И тъй, отидох при нежната светица — нямах други занимания, защото малката Воланж въпреки положението, в което е, трябваше да прекара цялата нощ у госпожа В., която даваше бал преди откриването на сезона. От нямане какво да правя отначало ми се прииска да продължа вечерта; по този повод помолих да ми бъде принесена малка жертва, но щом я получих, удоволствието ми се развали при мисълта, че вие упорито продължавате да ме смятате за влюбен или поне все ме упреквате в това; тази мисъл ме завладя страшно силно; единственото ми желание беше вече да убедя себе си и да ви докажа, че от ваша страна това е чиста клевета.

Щом взех такова решение, под някакъв глупав предлог оставих моята красавица изненадана и, разбира се, много огорчена. А аз спокойно отидох на среща с Емили в Операта и тя би могла да ви каже, че до сутринта, когато се разделихме, нито сянка от съжаление не смути насладата ни.

Макар че бих могъл сериозно да се обезпокоя, ако не бях напълно равнодушен; ще ви обясня защо — Емили беше в колата ми и едва бяхме подминали Операта, когато с нас се изравни колата на строгата светица; едно задръстване ни спря за седем-осем минути кола до кола. Виждахме се като посред бял ден и нямаше начин да го избегнем.

И това не е всичко. Хрумна ми да доверя на Емили, че това е жената, на която бях писал прословутото си писмо (може би си спомняте тази моя лудория, когато писах на гърба на Емили като върху маса^[1]). Тя не беше забравила случката и каквато си е веселячка, не се успокои, докато не се нагледа на воля на «тази въплътена добродетел», както казваше тя, като при това се кикотеше тъй неприлично, че наистина да изкара човек от кожата му.

Но и това не е всичко. Представете си, ревнивата жена изпратила човек у дома още същата вечер. Аз не бях в къщи, но тя упорито го изпратила втори път със заповед да ме чака. Като реших да остана у Емили, аз веднага освободих колата си и наредих на кочияша да дойде да ме вземе сутринта. Той пък, заварвайки там посланика на любовта, сметнал за свръхпросто да му обясни, че няма да се прибера тази нощ. Сама отгатвате ефекта от тази новина и как още при завръщането си получих оставката си, съобщена ми с цялата подобаваща тържественост.

По такъв начин това безконечно, според вас, приключение, както сама виждате, можеше да завърши още тази сутрин; но не стана така, не защото много ми се иска да продължи, а само защото сметнах за неприлично аз да бъда изоставен, както и защото исках да запазя за вас честта от тази жертва.

Ето как на строгата бележка отговорих с обширно послание, пропито с чувство; дадох дълги обяснения и с помощта на любовта се помъчих те да бъдат приети без възражение. Пожънах успех. Току-що получих втора записка, все тъй строга, която потвърждава вечната раздяла, както и би могло да се очаква, но чийто тон вече не е същият. Преди всичко отказват да ме видят и ми го заявяват четири пъти по най-непреклонен начин. От това заключих, че няма време за губене и трябва веднага да се явя. Вече изпратих доверения си прислужник да се заеме с портиера, а след минута ще отида и аз, за да я принудя да подпише опрощението ми, тъй като при подобни простъпки има само една церемония, обща за всички, която се извършва с лично участие.

Довиждане, моя прелестна приятелко, тичам, за да не изпусна това голямо събитие.

Париж, 15 ноември…“