Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (128)

Писмо CXXV

Виконт дьо Валмон до маркиза дьо Мертьой

 

„Ето я най-сетне победена гордата жена, която се бе осмелила да си въобрази, че може да ми се съпротивява! Да, скъпа приятелко, тя е моя, напълно моя, и от вчера няма какво повече да ми отдаде!

Щастието ми е тъй голямо, че все още не мога да го оценя, но ме удивлява непознатото очарование, което усетих! Нима ще излезе вярно, че добродетелта извисява жената дори в мига на нейната слабост? Но да зарежем тази детинска мисъл заедно с бабините приказки! Нима преди първата победа не срещаме почти винаги повече или по-малко престорена съпротива? И нима не съм намирал никога досега очарованието, за което говоря? И все пак то не се дължеше на любовта, защото дори да съм проявявал край тази удивителна жена моменти на слабост, напомнящи тази малодушна страст, винаги съм съумявал да ги победя и да не отстъпвам от принципите си. И въпреки вчерашната сцена, която, струва ми се, ме отведе малко по-далеч, отколкото предполагах; въпреки че за миг сякаш споделих вълнението и опиянението, което бях породил — тази мимолетна илюзия вече би трябвало да се разсее; и все пак очарованието не преминава! Признавам, би ми било приятно да му се отдам, ако това не предизвикваше в мен известно безпокойство. Нима ще се оставя на моята възраст да бъда завладян като ученик от едно неволно, непознато чувство? Не, преди всичко трябва да го победя и да се задълбоча в изучаването му.

Всъщност може би вече съм прозрял причината! Или поне се успокоявам с тази мисъл и ми се иска да е така.

Сред множеството жени, при които досега съм изпълнявал ролята и задълженията на любовник, не бях срещнал нито една, чието нежелание да се отдаде би могло да победи моето желание да я склоня; бях привикнал дори вече да наричам добродетелни жените, които извървяват само половината път, за разлика от другите, чиято предизвикателна защита едва ги прикрива, че те са направили първата стъпка.

В този случай обаче още отначало се сблъсках с неблагоприятно предубеждение, подсилено впоследствие от съветите на една зле настроена към мен, но проницателна жена, с вродено и прекалено голямо целомъдрие, поддържано съзнателно, с влечение към добродетелта, ръководена от религията и тържествувала цели две години, и най-сетне с решителни постъпки, вдъхнати от всичките тези различни подбуди и имащи една-единствена цел — да бъде избягнато моето преследване.

Ето защо тук не ставаше дума както в досегашните ми похождения за проста, повече или по-малко изгодна капитулация, от която е по-лесно да се възползуваш, отколкото да се гордееш с нея, а за пълна победа, изкупена с цената на тежки бойни действия и достигната благодарение на изкусни маневри. Затова не е чудно, че този успех, извоюван лично от мен, ми е особено скъп; а върховната наслада, която вкусих от моето тържество и която още изпитвам, е приятното усещане за моето славно достижение. Харесва ми този начин да се гледа на нещата, който ми спестява унижението да си мисля, че бих могъл дори съвсем малко да завися от покорения от мен роб; че изживявам така пълно щастието не само благодарение на себе си и възможността да го вкусвам с цялата му сила е запазено изключително за тази жена и за никоя друга.

Такива мъдри разсъждения ще ме ръководят в този важен случай и бъдете сигурна, няма да се оставя да бъда тъй омотан, че да не мога да скъсам като на шега тези нови връзки, когато ми хрумне. Ето вече заговорих за скъсване, а вие още не знаете с какви средства съм се добрал до това право; четете, моля ви, и узнайте на какво се излага благоразумието, когато се опита да извика на помощ безумието. Следях така внимателно собствените си думи и получените отговори, че, смятам, ще съумея да ви предам и едните, и другите с точност, която ще ви задоволи.

Ще видите от преписите на двете приложени писма^[1] кого си бях избрал за посредник, за да се добера до моята красавица, и с какво старание се зае да ни събере светият човек. Към това трябва да прибавя още как узнах от едно писмо, спипано по изпитания начин, че страхът и лекото унизително бодване да бъде напусната бяха поотслабили предпазливостта на строгата светица и бяха изпълнили сърцето и главата й с чувства и мисли, които, макар и лишени от здрав смисъл, не бяха безинтересни. След всички тези предварителни обходни действия, необходими за изясняването на нещата, вчера четвъртък, двадесет и осми, ден, определен от самата неблагодарница, аз отидох в дома й като покорен, разкаян роб, за да изляза оттам увенчан със славата на победител.

Беше шест часът вечерта, когато пристигнах у прелестната отшелница — след завръщането си в Париж тя бе затворила вратите си за всички. Красавицата се опита да стане, когато й съобщиха за мен, но коленете й трепереха, затова веднага пак седна. Понеже слугата, който ме беше въвел, имаше някаква работа в стаята, тя стана нетърпелива. Запълнихме този интервал с обикновените вежливи приказки. За да не губя ценно време — всеки миг беше скъп — разгледах грижливо терена и набелязах мястото на бъдещата си победа. Бих могъл да избера и по-удобно, защото в същата стая имаше диван. Но зърнах срещу него портрета на съпруга й, признавам, уплаших се, че при такава странна жена един поглед в тази посока може за миг да разруши дело, подготвено с толкова усилия. Най-сетне останахме сами и аз пристъпих към действие.

След като напомних с няколко думи, че отец Анселм сигурно я е осведомил за причините на посещението ми, аз се оплаках от проявеното сурово отношение към мен и особено подчертах презрението, което ми е било засвидетелствувано. Както и очаквах, тя се защити; представяте си без съмнение с какви доводи й възразих: недоверието и страха, скандалното бягство, отказа да отговоря на писмата ми и дори да ги получава и т.н. Тъй като тя започна да ми дава обяснения, които биха могли да я оправдаят, намерих за необходимо да я прекъсна и за да загладя рязкото си държане, веднага прибягнах към ласкателство. «Ако вашата прелест — казах й — остави в сърцето ми дълбоки следи, то добродетелта ви покори душата ми. И несъмнено, изкушен от желанието да се доближа до нея, бях се осмелил да се помисля достоен за това. Не ви упреквам, че сте преценили нещата по друг начин, но ще се накажа за грешката си.» Тъй като пред мен смутено мълчаха, продължих: «Бих искал, госпожо, или да се оправдая във вашите очи, или да получа от вас опрощение за грешките, които ми приписвате, за да мога най-сетне да намеря малко покой и да завърша дните, нямащи за мен никаква цена, откакто вие отказвате да ги красите.»

Тук се опитаха да ми отговорят: «Дългът не ми позволяваше…» Но да завърши лъжата за изискванията на дълга, беше мъчно и тя не доизрече фразата. Тогава аз подех с най-нежен тон: «Значи, е вярно, че сте избягали от мен?» — «Необходимо беше да замина.» — «И да ме отдалечите от себе си.» — «Така трябваше.» — «Завинаги ли?» — «Длъжна бях.» Не е нужно да ви обяснявам, че докато траеше този кратък диалог, нежната светица говореше със сподавен глас и не вдигаше очи към мен.

Прецених, че трябва да пооживя малко тази тягостна сцена, затова станах с негодувание и заявих: «Вашата твърдост ми възвръща моята твърдост. Е, добре, съгласен съм, госпожо. Ние ще се разделим, и то много по-безвъзвратно, отколкото си представяте — тогава ще можете да се поздравите на свобода за извършеното си дело.» Малко изненадана от този тон, в който звучеше упрек, тя се помъчи да ми отговори: «Решението, което сте взели…» — «Беше продиктувано от моето отчаяние — прекъснах я пламенно аз, — вие пожелахте да бъда нещастен, ще ви докажа, че сте постигнали много повече, отколкото сте желали.» — «Аз желая вашето щастие» — отговори тя. И в гласа й затрептя силно вълнение. Тогава аз се хвърлих на колене пред нея и с драматичния тон, който ви е добре познат, извиках: «Ах, жестока, нима може да има за мен щастие, щом вие не го споделяте? Къде да го намеря далеч от вас? Ах, никога, никога!» Признавам, отивайки така далеч, много разчитах на сълзите, но било поради лоша нагласа, било може би поради непрекъснатото мъчително внимание, с което следях всеки ход, невъзможно ми беше да се разплача.

За щастие припомних си, че когато искаме да покорим някоя жена, всички средства са еднакво добри и достатъчно е да я изненадаме с някое голямо излияние, за да предизвикаме дълбоко и благоприятно впечатление. Тогава, като не можех да проявя необходимата чувствителност, реших да прибягна към уплахата; за тази цел, изменяйки само тембъра на гласа си, но запазвайки същата поза, продължих: «Да, на колене пред вас, кълна се да ви притежавам или да умра!» При произнасянето на последните думи очите ни се срещнаха. Не знам какво видя или си въобрази, че вижда в моите очи свенливото създание, но скочи уплашено и се изтръгна от ръцете ми — аз я бях прегърнал! Вярно, не направих нищо, за да я задържа — много пъти съм забелязвал, че когато се разиграват дълго, сцените на отчаяние стават смешни или трябва да завършат трагично, а аз нямах желание да постигам такива резултати. Докато тя се изтръгваше от обятията ми обаче, добавих тихо, със зловещ тон, тъй че да бъда чут: «Щом е така, смърт!»

Тогава станах и замлъкнах за миг, мятайки към нея уж случайно диви погледи, които, макар и сякаш безумни, бяха достатъчно зорки и наблюдателни. Неувереното й държане, тежкото дишане, свиването на мускулите, треперещите полупротегнати ръце, всичко ми доказваше съвсем ясно, че съм произвел желания ефект; но тъй като в любовта всичко се върши отблизо, а ние бяхме твърде далеч един от друг, първо трябваше да се приближа. За тази цел се постарах колкото може по-скоро да си придам външно спокойствие, за да се уталожи, въздействието от бурния ми порив, без да бъде намалено впечатлението.

Направих следния преход: «Аз съм много нещастен. Исках да живея за вашето щастие, а го наруших. Жертвувам се за вашето спокойствие и пак го нарушавам.» После с преднамерено отчаян вид добавих: «Простете ми, госпожо, непривикнал на бурите на страстта, аз зле умея да ги обуздавам. Дори да съм се поддал на порива си, помислете си, това е за последен път! Ах, успокойте се, успокойте се, заклевам ви.» И докато държах тази прочувствена реч, аз незабелязано се приближих.

«Ако искате да се успокоя — отговори развълнуваната красавица, — най-добре ще бъде вие сам да се успокоите.» — «Добре, обещавам ви! — съгласих се аз и добавих със слаб глас: — Необходимо е голямо усилие, но то няма да е за дълго. Освен това — продължих с блуждаещ поглед — нали дойдох тук, за да ви върна писмата? За Бога, благоволете да ги приемете! Ще принеса и тази мъчителна жертва; не оставяйте у мен нищо, което би могло да намали смелостта ми! — и измъквайки от джоба скъпия пакет, добавих: — Ето ви измамните писма с уверенията за вашата любов! Те ме привързваха към живота, вземете си ги! Дайте по този начин сама знака, който трябва да ме раздели завинаги от вас!…»

Тук плахата възлюблена окончателно се поддаде на нежната си тревога. «Но, господин дьо Валмон, какво ви е и какво искате да кажете? Нима вашата днешна постъпка не е продиктувана от вас самия? Не е ли плод на вашите собствени размисли? И нима не те ви принудиха да се съгласите с тази развръзка, на която аз съм се съгласила от чувство за дълг?» — «Да — казах аз, — и тази развръзка определи моето решение». — «И какво е то?» — «Единственото, което може, разделяйки ме с вас, да сложи край на мъките ми.» — «Но отговорете ми, какво е то?» Тук аз я притиснах в обятията си, без тя ни най-малко да се съпротивява; и преценявайки по тази пълна забрава на приличието колко силно и могъщо е вълнението й, казах с риск да прозвучи прекалено възторжено: «Обожаема, вие не можете да си представите каква любов сте вдъхнали! Никога няма да узнаете как ви боготворя и колко това чувство ми е по-скъпо от моето съществуване! Дано всичките ви дни протекат спокойни и умиротворени, дано бъдат украсени от цялото щастие, от което вие ме лишихте! Възнаградете поне това искрено пожелание с едно съжаление, с една сълза и, повярвайте ми, последната моя жертва няма да бъде тъй мъчителна за сърцето ми. Сбогом.»

Докато говорех така, чувствувах как силно бие сърцето й; проследих как се измени лицето й; виждах как я задушават сълзи, които мъчително избликваха. Едва тогава взех решение да се престоря, че си тръгвам. Но тя ме задържа насила и бързо каза: «Не, изслушайте ме!» — «Оставете ме!» — отговорих аз. «Ще ме изслушате, аз го искам.» — «Трябва да ви оставя, трябва!» — «Не!…» — извика тя. И при тази дума се хвърли или по-скоро припадна в обятията ми. Тъй като все още се съмнявах, че съм постигнал такъв голям успех, показах се объркан, но докато симулирах обърканост, леко я отведох или по-скоро я отнесох до мястото, предварително отбелязано от мен за арена на моето тържество; и действително тя дойде на себе си покорена и вече отдала се на своя щастлив победител.

Дотук, моя прелестна приятелко, мисля, ще ми признаете безупречен метод, който не може да не ви достави удоволствие; ще видите, че не съм отстъпил нито крачка от правилата на тази война, толкова подобна, както често сме установявали с вас, на истинската. Оценете ме като Тюрен^[2] или Фридрих^[3]. Принудих да се бие враг, който искаше само да печели време; благодарение на изкусните маневри успях да достигна до терена, който сам бях избрал за борба; успях да приспя бдителността на противника, за да мога да се добера по-лесно до неговото прикритие. Съумях да вдъхна страх още преди битката; не залагах нищо на случайността, освен когато рискът даваше по-големи възможности в случай на успех; и едва когато си подсигурих ресурсите в случай на поражение, започнах военните действия, запазвайки тила си, което ми даваше възможност да прикрия и да задържа постигнатото досега. Това, смятам, беше всичко, което можеше да се направи, но се страхувам, че после се размекнах като Ханибал по време на насладите в Капуа^[4]. Ето какво стана после.

Подготвил се бях, че такова важно събитие не може да мине без общоприетите сълзи и отчаяние; когато отначало забелязах малко повече смущение и някаква особена съсредоточеност, приписах всичко на факта, че тя е светица. После, без да се занимавам повече с тези леки отклонения, които смятах за чисто местно явление, просто тръгнах по утъпкания път на утешенията, напълно убеден, че както става обикновено, чувствеността ще помогне на чувството и с една хватка можем да получим повече, отколкото с цял куп приказки, които между другото съвсем не жалех. Но се сблъсках с наистина ужасна съпротива, и то не само по сила, а и по начина, по който се проявяваше.

Представете си една жена, седнала вцепенена и неподвижна, със застинало лице, която сякаш нито мислеше, нито слушаше, нито разбираше нещо и от чиито безизразни очи непрекъснато като че ли сами извираха сълзи. Така изглеждаше госпожа дьо Турвел, докато аз й приказвах; но щом се опитвах да привлека вниманието й с ласка или дори с най-невинен жест, тази външна апатия веднага отстъпваше място на ужас, задушаване, конвулсии, ридания и викове, прекъсвани от интервали, но без нито една изречена дума.

Тези пристъпи се повториха няколко пъти, всеки път все по-силно. Последният дори беше толкова бурен, че съвсем се обезкуражих; уплаших се за миг да не съм удържал безполезна победа. Тогава започнах да тъпча из познати места и сред тях изнамерих следното: «Нима сте така отчаяна, защото ме направихте щастлив?» При тези думи обожаемата жена се извърна към мен и лицето й, макар все още разстроено, отново доби божественото си изражение. «Вашето щастие ли!» — каза ми тя. Отгатвате, предполагам, моя отговор. «Значи, вие сте щастлив?» Удвоих уверенията. «Щастлив благодарение на мен!» Добавих възхвали и всякакви нежни приказки. Докато говорех, цялото й тяло сякаш омекна, тя се отпусна в креслото и не отдръпна ръката си, която аз се бях осмелил да уловя. «Чувствувам — каза тя — как тази мисъл ме облекчава и утешава.»

Сама разбирате, че веднъж поел отново по правия път, вече не се отклонявах; той беше истинският и може би единственият. Когато пак си опитах късмета, отначало срещнах известна съпротива; случилото се преди малко ме караше да бъда внимателен, но призовавайки на помощ мисълта за моето щастие, скоро получих благотворен ефект. «Имате право — каза ми тази чувствителна жена, — отсега нататък ще мога да понасям живота само за да ви правя щастлив. Посвещавам ви го изцяло: от този миг съм ваша и вие няма да чуете от мен нито отказ, нито съжаление.»

Ето с какво наивно или величаво простодушие тя ми отдаде личността и прелестите си, като увеличи щастието ми, споделяйки го. Пълно взаимно опиянение, което за първи път запазих и след наслаждението! Освободих се от обятията й, за да падна на колене пред нея и да й се закълна във вечна любов. И трябва да ви призная, наистина мислех това, което говорех. С една дума, дори когато се разделихме, мисълта за нея не ме напускаше и трябваше да направя усилие над себе си, за да се разсея.

Ах, защо не сте тук, за да уравновесите изживяното опиянение с обещаната награда? Но аз няма да загубя нищо в очакване, нали? И, надявам се, мога да смятам за уговорено помежду ни сладостното условие, което ви предложих в последното си писмо. Нали виждате, изпълнявам всичко предначертано и както ви обещах, работите ми са така напреднали вече, че мога да ви посветя част от времето си. Побързайте да отпратите оня Белрош, който ви досажда, и зарежете сладникавия Дансьони, за да се занимавате само с мен! Кажете, какво всъщност правите в това село, та нямате дори време да ми отговорите? Знаете ли, че ми се иска да ви се накарам? Но на щастието е присъща снизходителността и освен това не забравям, че встъпвайки отново в числото на вашите поклонници, ще трябва пак да се подчинявам на вашите прищевки. Помнете обаче, че новият любовник не желае да загуби нищо от старите права на приятеля.

Довиждане, както някога… Да, довиждане, мой ангел! Изпращам ти всички целувки на любовта!

П. П. Знаете ли, Преван, след като седял един месец в затвора, бил принуден да напусне своя полк? Днес това е най-голямата новина в Париж. Наистина ето го жестоко наказан за грях, който не е извършил! Пожънахте пълен успех!

Париж, 29 октомври 17…“