Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les liaisons dangereuses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Шодерло дьо Лакло. Опасни връзки

„Народна култура“, София, 1982

Редактор: Красимира Тодорова

Коректор: Ана Тодорова

История

  1. — Добавяне

Писмо CLXX

Госпожа дьо Воланж до госпожа дьо Розмонд

 

„Скъпа приятелко, непрекъснато се редуват изненада след изненада, тревога след тревога. Само майка може да си представи какво изживях вчера сутринта; сега най-страшното безпокойство премина, но не виждам края на мъката си.

Вчера към десет часа сутринта се изненадах, че още не съм видяла дъщеря си; изпратих камериерката си да провери защо е закъсняла. Тя се върна веднага много изплашена и изплаши и мен, като ми съобщи, че дъщеря ми не е в стаята си и нейната камериерка също не я била виждала. Представете си какво изживях! Извиках слугите си и портиера — всички се заклеха, че не знаят и не могат да кажат нищо за това изчезване. Отидох в стаята на дъщеря си. Безпорядъкът в нея ми показа, че е излязла сутринта; не открих нищо друго. Прегледах шкафовете, бюрото, всичко беше на мястото си; дрехите й също, с изключение на роклята, с която е излязла. Беше взела само малкото пари, които е имала у себе си.

Тя едва вчера научи какво се говори за госпожа дьо Мертьой, към която е много привързана, и плака цялата вечер; припомних си, че не знае нищо за отсъствието на госпожа дьо Мертьой, затова си казах — може би е пожелала да види приятелката си и без да се замисли, е тръгнала сама. Но времето течеше, а тя не се връщаше; това събуди отново всичките ми безпокойства. Тревожех се все повече и повече и горях от желание да науча нещо, но не смеех да се обърна към никого от страх да не разглася една постъпка, която може би щеше да се наложи да прикривам по-късно. Не, никога през живота си не съм страдала толкова!

Най-сетне чак след два часа получих писма от дъщеря си и от игуменката на манастира… Дъщеря ми пишеше само, че се страхувала да не се противопоставя на желанието й да стане монахиня, затова не се осмелила да ми каже нищо; извиняваше ми се, че е взела без мое позволение решение, което сигурно съм щяла да подкрепя, ако съм знаела причините, за които ме молеше да не я питам.

Игуменката ми пишеше, че виждайки девойката сама, отначало отказала да я приеме; но след като я разпитала и узнала коя е, дала убежище на дъщеря ми, за да ми услужи и да й спести грижата да търси другаде подслон, понеже тя явно нямала намерение да се върне в къщи. Игуменката, разбира се, ми предлагаше да я върне, ако искам, но ме молеше като божия служителка да не преча на призванието, което си е избрала; пишеше ми също, че не ми съобщила за това събитие по-рано, защото увещавала дъщеря ми да ми пише — тя не искала никой да знае къде се е оттеглила. Колко жестоко безразсъдни са децата!

Веднага отидох в манастира, видях се с игуменката и пожелах да се срещна с дъщеря си: тя дойде неохотно, разтреперана. Говорих й пред монахините, говорих й и насаме; тя плачеше и ме уверяваше, че ще бъде щастлива само в манастир; реших да й позволя да остане там, но все още не като послушница, както тя искаше. Страхувам се, че смъртта на госпожа дьо Турвел и на господин дьо Валмон прекалено много смутиха тази млада глава. Колкото и да почитам религиозното призвание, не без тревога и страх гледам как моята дъщеря го приема. Струва ми се, ние и без това имаме твърде много задължения, защо да поемаме нови? На тази възраст, разбира се, не знаем какво най-много ни подхожда.

Много ме притеснява близкото завръщане на господин дьо Жеркур. Правилно ли е да се осуети този изгоден брак? Как да направим децата си щастливи, след като не зависи само от желанието и усилията ни? Много ще ви бъда задължена, ако ми кажете как бихте постъпили на мое място. Няма нищо по-страшно от това да решаваш съдбата на другите и аз се боя, да не би да проявя строгостта на съдия или слабостта на майка.

Непрекъснато се укорявам, че ви тревожа, като ви говоря за грижите си, но аз познавам сърцето ви — най-голямата утеха за вас е да утешавате другите.

Довиждане, моя скъпа и достойна приятелко, чакам с нетърпение отговора на моите два въпроса.

Париж, 13 декември 17…“