Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (10)

Писмо VIII

Президентшата дьо Турвел до госпожа дьо Воланж

 

„Не можете да си представите, госпожо, колко съм трогната от доверието, което ми засвидетелствувате, колко много ме вълнува съдбата на госпожица дьо Воланж. От цялото си сърце й пожелавам щастие, за което не се съмнявам, че тя е достойна, и което съм убедена, че ще получи благодарение на вашата предвидливост. Не познавам господин граф дьо Жеркур, но след като вие сте го удостоили с избора си, мога да имам за него само най-добро мнение. Ще се огранича, госпожо, с пожеланието този брак да бъде тъй щастлив, както е моят, който също е ваше дело, и за който с всеки изминат ден ви дължа все по-голяма благодарност. Дано щастието на вашата уважаема дъщеря ви възнагради за щастието, което вие ми дадохте, и дано най-добрата приятелка бъде също така и най-щастливата майка!

Много съм огорчена, че не мога лично да ви изкажа моето искрено пожелание и да се запозная колкото се може по-скоро, както ми се иска, с госпожица дьо Воланж. След като вие проявихте към мен истинска майчина доброта, смятам, че с право мога да се надявам също така на нейната сестринска дружба. Моля ви, госпожо, да благоволите да й предадете това от мое име, докато ми се удаде възможност сама да заслужа нейното приятелство.

Смятам да остана на село, докато господин дьо Турвел отсъствува. С удоволствие ще се възползувам през това време от близостта на уважаемата госпожа дьо Розмонд. Тя е все тъй очарователна; нищо не е загубила с възрастта; все така паметлива и жизнерадостна е. Само физически е осемдесет и четири годишна, по душа е едва двадесетгодишна.

Известно разнообразие в нашето уединение внася племенникът й, виконт дьо Валмон, който беше тъй любезен да пожертвува заради нас няколко дни. Познавах го само по разните приказки, които се носят за него, а те съвсем не предизвикваха в мен желание да го опозная по-отблизо; сега обаче ми се струва, че той не ги е заслужил. Тук, където не го увлича светската поквара, той с удивителна искреност води разумни разговори и с рядко чистосърдечие сам се обвинява за прегрешенията си. Доверява ми се откровено, а аз го мъмря много строго. Вие го познавате и ще се съгласите, че ще бъде чудесно, ако той пак тръгне в правия път; аз, разбира се, не се залъгвам и съм сигурна, че въпреки обещанията една седмица в Париж ще бъде достатъчна, за да забрави всичките ми проповеди. Но дори и по време на престоя си тук той да не се държи както обикновено, като съдя по начина му на живот, мисля, че най-доброто, което може да прави, е нищо да не прави. Той знае, че ще ви пиша и ме помоли да ви поздравя най-почтително. Бъдете също тъй добра както винаги да приемете и моите поздрави и не се съмнявайте в искрените чувства, с които имам чест да… и т.н.

Замъкът… 9 август 17…“