Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (121)

Писмо CXVIII

Кавалерът Дансьони до маркиза дьо Мертьой

 

„Ако вярвам на календара, моя обожаема приятелко, вие отсъствувате от два дни, но ако вярвам на сърцето си, изминаха два века! А както казвате вие, винаги трябва да вярваме на сърцето си. Време е да се връщате, би трябвало вече да сте свършили работата си! Как да се интересувам от вашето дело, след като, загубено или спечелено, заради него е необходимо да тъгувам поради вашето отсъствие? О, колко бих искал да се скарам с вас! И колко тежко е да се сърдиш на такова хубаво същество, а да нямаш право да покажеш чувствата си!

А нима не е истинска измяна, най-грозна невярност, да държим приятеля си далеч от себе си, след като той вече не може без нас? Съветвайте се колкото искате с вашите адвокати, те едва ли ще намерят оправдание за подобна жестокост! Освен това тези хора умеят само да изтъкват доводи, а доводите им не са в състояние да отговорят на чувствата.

Заминавайки, вие ме уверихте, че се ръководите от разума, а аз съвсем се скарах с него. Не искам вече да се вслушвам дори когато той ми нашепва да ви забравя.

А това е разумно и не би било толкова мъчно, колкото може би си представяте. Достатъчно би било само да загубя навика да мисля непрекъснато за вас — тук нищо, уверявам ви, не би събуждало спомените ми.

Нашите най-хубави жени, на които приписват най-големи чарове, са още далеч от вас и по тях никой не би могъл да си представи какво сте вие! Дори в началото някой да открие прилика между тях и вас, тя само по-силно подчертава разликата — каквото и да правят, колкото и да се стараят, те си остават те, а не вие и точно в това се крие вашето очарование. За съжаление, когато дните са тъй дълги и човек няма никакво занимание, той мечтае, строи си въздушни замъци, увлича се по химери; полека-лека въображението се разпалва, приисква ти се да разкрасиш своето творение, събираш всичко, което те привлича, и накрая стигаш до съвършенството; и тогава този въображаем портрет те връща към оригинала и ти учудено откриваш, че през всичкото време си мислил само за едно — за вас.

В този момент аз съм в плен на такава заблуда. Може би мислите, че ви пиша, за да говоря за вас? Нищо подобно — исках да се развлека. Имах да ви кажа безброй неща, които не се отнасят до вас и които, както знаете, живо ме интересуват, а се отвлякох. Откога очарованието на приятелството разсейва очарованието на любовта? Ах, ако се замисля по-сериозно, може би ще намеря повод да се упрекна! Но, шт! Да забравим този малък грях, за да не изпаднем пак в него! И нека не узнае нищо дори моята приятелка!

Защо не сте тук да ми отговорите, да ме накарате да се опомня, ако съм се заблудил, да ми говорите за моята Сесил и да прибавите, ако е възможно, към щастието да я обичам сладката мисъл, че обичам вашата приятелка. Да, признавам, любовта, която тя ми вдъхва, ми е още по-скъпа, откакто вие пожелахте да изслушате моите признания. Толкова да ви разкривам сърцето си, да изливам във вашето, чувствата си, да ви ги доверявам без задръжки! Струва ми се, че те ми стават по-скъпи, след като вие благоволихте да приемете признанията ми! А после ви гледам и си казвам: «В нея е закътано моето щастие!»

За себе си не мога да ви съобщя нищо ново. Последното писмо от нея увеличава и поддържа надеждата ми, но в същото време я отдалечава. И все пак тя ми изтъква тъй мили и тъй благородни причини, че не мога нито да й се сърдя, нито да се оплаквам. Може би не разбирате какво всъщност искам да ви кажа, но защо не сте тук? Можеш да кажеш всичко на приятелката си, но не и да напишеш всичко? Любовните тайни са тъй крехки, че трябва да ги пазим! Дори понякога да им позволим да излязат навън, не бива да ги губим от поглед; трябва, ако мога така да се изразя, да ги проследим, докато влязат в новото си убежище. Ах, върнете се, моя обожаема приятелко, виждате колко необходимо ми е вашето завръщане! Забравете най-сетне «хилядите причини», които ви задържат там, където сте сега, или научете ме да живея там, където не сте вие.

Имам чест и т.н.

Париж, 19 октомври 17…“