Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (85)

Писмо LXXXII

Сесил Воланж до кавалера Дансьони

 

„Боже мой, колко ме огорчи писмото ви! А с какво нетърпение го чаках! Мислех, че ще ми донесе утешение, а като го получих, ми стана още по-тъжно. Плаках много, докато го четох, но не ви упреквам за това. Много пъти съм плакала заради вас, но тогава не ми беше мъчно. Този път обаче не е същото. Какво искате да кажете с думите, че любовта ви била терзание за вас, че не можете да живеете повече така, нито да понасяте занапред това положение? Нима ще престанете да ме обичате, защото вече не ви е приятно както преди? И аз не съм по-щастлива от вас, напротив дори, но въпреки това ви обичам още повече. Ако господин дьо Валмон не ви е писал, грешката не е моя. Няма как да го помоля, защото никога не оставам насаме с него и сме се уговорили да не си казваме нито дума пред другите. Правим това заради вас, за да може той по-скоро да изпълни желанието ви. Не казвам, че и аз не го желая, уверявам ви, но какво искате да направя. Ако смятате, че е лесно, измислете начин, аз само това искам.

Да не мислите, че ми е много приятно да слушам всеки ден кавгите на мама? Тя по-рано не ми казваше нищо. Сега обаче е по-лошо, отколкото ако бях отишла в манастира! Утешавах се все пак, като мислех, че го правя заради вас. Имаше дори моменти, когато ми ставаше почти приятно, но като виждам, че ми се сърдите и при това без аз да имам ни най-малка вина, става ми по-мъчно, отколкото досега, въпреки всичко, което съм понесла.

Трудно е дори да получавам писмата ви. Ако господин дьо Валмон не беше така любезен и така изобретателен, никога не бих се сетила как да постъпя, а пък да ви пиша, е още по-мъчно. Цялата сутрин не се осмелявам да ви пиша, защото мама е съвсем близо до мен и всеки миг може да влезе в стаята ми. Понякога успявам следобед под предлог, че ще пея или ще свиря на арфа. Но трябва да прекъсвам на всеки ред, за да ме чуват, че се занимавам. За щастие камериерката ми понякога си ляга рано вечер и аз й казвам, че ще си легна сама, за да си отиде и да ми остави свещта. А тогава трябва да се скрия зад завесата, за да не виждат светлината, и да се пъхна веднага в леглото, ако някой идва. Бих искала да видите всичко това! Тогава щяхте да се уверите, че е необходима голяма любов, за да се постъпва така. Аз наистина правя всичко, което мога, а как бих искала да мога още повече.

Разбира се, не отказвам да ви кажа, че ви обичам и че ще ви обичам винаги. Никога не съм го казвала толкова чистосърдечно, а вие се сърдите! Нали сам ме уверявахте, преди да ви го кажа, че това е достатъчно, за да бъдете щастлив! Не можете да отречете, написали сте ми го. Макар че писмата ви не са при мен, аз си ги спомням така, като че ли си ги чета всеки ден. А сега, само защото сме разделени, вие мислите иначе?

Може би раздялата ни няма да е вечна! Боже мой, колко съм нещастна и вие сте причината за това!

Колкото до писмата ви, надявам се, че сте запазили тези, които мама взе от мен и ви ги изпрати. Все ще дойде ден, когато няма да бъда така притеснена и вие ще ми ги върнете всичките. Толкова щастлива ще бъда да ги запазя завинаги, без никой да вижда нищо лошо в тях! А сега ги давам на господин дьо Валмон, защото иначе много рискувам. Въпреки това всеки път, когато му ги поверявам, ми става страшно мъчно.

Довиждане, скъпи приятелю! Обичам ви от все сърце. Ще ви обичам цял живот. Надявам се, че вече не сте сърдит. Ако съм сигурна, и аз няма да тъжа. Пишете ми колкото може по-скоро, защото ще ми бъде много тежко, докато получа писмо от вас.

Замъкът… 21 септември 17…“