Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (37)

Писмо XXXV

Виконт дьо Валмон до президентшата дьо Турвел

 

„Трябва да ви се подчиня, госпожо, трябва да ви докажа, че въпреки прегрешенията ми, в които ви е приятно да вярвате, все пак ми е останала достатъчно деликатност, за да не си позволя нито един упрек, и достатъчно смелост — за да си наложа и най-мъчителните жертви. Вие ми заповядвате мълчание и забрава! Добре! Ще принудя любовта си да мълчи и ще забравя, ако е възможно, жестокия начин, по който вие я приехте. Разбира се, желанието да ви се понравя не ми е давало това право; признавам също, че стремежът ми да получа вашата снизходителност не беше достатъчно основателна причина да се домогвам до нея; но вие гледате на любовта ми като на обида; забравяте, че ако тя е грях, то вие сте едновременно причината и оправданието за този грях. Забравяте също, че привикнал да ви откривам душата си, дори когато това доверие би могло да ми навреди, не можех повече да крия обзелите ме чувства, но на откровеността вие гледате като на плод на дързостта. За награда на най-нежната, най-почтителната, най-истинската любов вие ме отблъсвате далеч от себе си. Говорите ми дори за омразата си… Кой не би се оплакал от такова държане? Единствен аз се покорявам; страдам безропотно и не казвам нито дума; вие удряте, аз обожавам. Непонятната власт, която имате над мен, ви прави пълна владетелка на чувствата ми; и ако единствена любовта ми ви оказва съпротива, ако не можете да я разрушите, причината е, че тя е ваша творба, а не моя.

Не моля за взаимност, никога не съм се самозалъгвал, че ще я получа. Не очаквам дори милостта, на която бих могъл да се надявам поради вниманието, което понякога сте ми засвидетелствували. Но смятам, признавам си, че мога да искам справедливост.

Вие ми казахте, госпожо, че са се опитали да ме очернят във вашите очи. Ако сте се вслушали в съветите на приятелите си, не бихте ми позволили дори да се доближа до вас — това са вашите собствени думи. Кои са вашите услужливи приятели? Несъмнено тези строги хора с непоколебима добродетел ще се съгласят да бъдат назовани; несъмнено те не биха желали да останат в сянка, което би ги приравнило с подлите клеветници; аз не зная нито имената, нито обвиненията им. Съгласете се, госпожо, имам право да узная и едното, и другото, тъй като вие ме осъждате заради тях. Не съдят виновника, без да му кажат какво е престъплението му, без да му назоват обвинителите. Моля ви само за тази милост и предварително ви уверявам, че ще съумея да се оправдая, да ги принудя да се отрекат от думите си.

Аз може би твърде много съм презирал кресливите празнодумства на хора, на които твърде малко съм държал, но не мога да кажа същото за вашето уважение; и ако съм готов да дам живота си, за да го заслужа, няма да оставя на никого да ми го отнеме безнаказано. То ми е още по-скъпо, защото на него без съмнение ще бъда задължен за молбата, която се страхувате да ми отправите и която според думите ви ще ми даде «право на вашата признателност». Ах, аз дори и не помислям да я искам, аз ще ви бъда задължен за нея, ако ми дадете възможност да ви бъда приятен. Бъдете справедлива към мен, не ме оставяйте в неведение, кажете ми какво искате! Ако можех да отгатна желанието ви, щях да ви спестя грижата да ми го казвате. Към удоволствието да ви виждам, прибавете щастието да ви служа и тогава ще възхваля вашата снизходителност. Кой може да ви спре? Не страхът от отказ, надявам се? Не бих ви го простил. Не е отказ това, че не ви връщам писмото. Повече от вас бих искал то да не ми е необходимо: но, привикнал да вярвам в нежната ви душа, само в това писмо ви намирам такава, каквато искате да се покажете. Когато моля небето да ви направи чувствителна, от писмото ви виждам, че по-скоро бихте избягали на сто левги от мен, отколкото да се съгласите на това; когато всичко във вас усилва и оправдава любовта ми, то отново ми повтаря, че любовта ми е оскърбление за вас; и когато, виждайки, ви, тази любов ми се стори висше благо, имам нужда да прочета пак написаното от вас, за да се убедя, че тя е само ужасно терзание. Сега разбирате какво голямо щастие ще бъде за мен да мога да ви върна това съдбоносно писмо. Да продължавате да ми го искате, би означавало да ми разрешите да не вярвам вече на написаното в него. Представяте си, надявам се, колко бързо бих ви го върнал!

21 август 17…“