Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (130)

Писмо CXXVII

Маркиза дьо Мертьой до виконт дьо Валмон

 

„Не отговорих на вашето писмо от деветнадесети, виконте, не защото нямах време, а чисто и просто, защото то ме ядоса и в него не открих нито капка здрав смисъл. Затова реших, че е най-добре да го обрека на забрава, но понеже вие се връщате на същата тема, като очевидно държите на приказките си и приемате моето мълчание за съгласие, ще трябва да ви кажа ясно мнението си по въпроса.

Може би понякога съм предявявала претенцията, че сама съм в състояние да заменя цял сарай, но никога не съм приемала да бъда една от одалиските. Мислех, че това ви е известно. Или поне сега, след като го узнахте, няма да ви е трудно да прецените колко смешно ми се е сторило вашето предложение. Какво си въобразявате? Аз да пожертвувам едно увлечение, при това неизпитвано досега, за да се занимавам с вас? И как да се занимавам? Очаквайки като покорна робиня върховните любезности на ваше величество! Кога ще пожелаете да се откъснете от «непознатото очарование», което «обожаемата, божествената госпожа дьо Турвел» единствена ви е накарала да изпитате, или ще се уплашите да не развалите пред «привлекателната Сесил» възвишената представа, която ви е приятно тя да запази за вас? Тогава, принизявайки се до мен, вие ще дойдете да потърсите някоя и друга наслада, не толкова пламенна наистина, но затова пък без последствие, и вашите безценни добрини, макар и малко редки, ще бъдат в края на краищата достатъчни, за да ме направят щастлива!

Да, вие наистина имате много високо мнение за себе си; но и аз не съм от най-скромните, защото, колкото и да се оглеждам, не мога да приема, че съм изпаднала чак дотам. Може би греша, но, предупреждавам ви, аз правя много грешки.

И особено грешката да вярвам, че «ученикът, сладникавият» Дансьони, зает само с мен, жертвуващ, без да си приписва заслуги, своята първа любов, още преди да я е задоволил, и влюбен в мен с пламенност, възможна само на неговата възраст, би могъл въпреки своите двадесет години да ми дари повече щастие и наслада, отколкото вие. Ще си позволя дори да добавя, че ако си наумя да му взема помощник, засега поне няма да бъдете вие.

По какви причини, ще ме запитате? Възможно е изобщо да няма причини — както може да ми хрумне да ви предпочета, така може да ми хрумне и да ви отстраня. Все пак от учтивост съм готова да се доизясня. Струва ми се, ще трябва да направите прекалено много жертви заради мен, а аз, вместо да ви бъда признателна, както вие без съмнение ще очаквате, като нищо мога да ви поискам нови! Сам виждате колко далеч сме един от друг в мислите си и няма начин, поне засега, да се доближим; страхувам се, че ще ми е необходимо много, много време, за да се изменят чувствата ми. Когато се поправя, обещавам да ви съобщя. А дотогава, моля, уреждайте работите си, както знаете, и запазете целувките си — имате толкова много възможности да ги приложите по-добре!

«Прощавайте, както някога» ли ми казвате? Само че някога, струва ми се, аз бях за вас малко по-друго; тогава не играех третостепенна роля и вие чакахте аз да кажа «да», преди да бъдете убеден, че ще се съглася! Затова примирете се! Вместо да ви кажа довиждане както някога, аз ви казвам довиждане, както мога да ви го кажа сега.

Оставам, господин виконт, ваша предана…

Замъкът… 31 октомври 17…“