Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (71)

Писмо LXVIII

Виконт дьо Валмон до президентшата дьо Турвел

 

„Как да отговоря, госпожо, на последното ви писмо? Как да се осмеля да ви кажа истината, след като искреността ми може да ме погуби? Но няма значение, необходимо е; ще намеря смелост! Казвам си, повтарям си, че е по-добре да ви заслужа, отколкото да ви притежавам; и дори да ми отказвате винаги щастието, което безспир ще желая, трябва поне да ви докажа, че сърцето ми е достойно за него.

Колко жалко, че съм се отказал от прегрешенията си, както ми пишете! С каква възторжена радост бих прочел същото това писмо, на което днес, тръпнейки, ви отговарям! Вие ми приказвате откровено, проявявате към мен доверие, с една дума, предлагате ми приятелството си: колко блага, госпожо, и колко жалко, че не мога да се възползувам от тях! Защо вече не съм онзи, който бях!

Ако действително бях същият човек, ако изпитвах към вас само обикновено влечение, онова леко влечение, рожба на съблазънта и насладата, което днес наричат любов, щях да побързам да се възползувам от всичко, до което бих могъл да се добера. Без да търся изтънчени средства, щом те ще ми осигурят успех, бих ви насърчил да проявите искреност към мен, за да разбера какво мислите, бих пожелал да ми се доверите, за да ви изменя, бих приел вашето приятелство с надеждата да ви заблудя… Какво? Плаши ли ви тази картина, госпожо?… Е, да, тя щеше да бъде нарисувана от мен, ако ви кажех, че се съгласявам да ви бъда само приятел…

Кой? Аз ли да се съглася да разделя с някого чувството, излъчено от вашата душа? Ако някога ви кажа такова нещо, не ми вярвайте. Това ще означава, че ще се опитам да ви излъжа; ще ви желая още, но сигурно няма да ви обичам.

И не защото любезната откровеност, сладкото доверие, нежното приятелство не биха имали цена в моите очи… Но любовта!… Истинската любов, любовта, която вие ми вдъхвате, обединяваща в себе си всички тези чувства и придаваща им по-голяма сила, не би могла подобно на тях да намери онова спокойствие и душевна студенина, която позволява да се правят сравнения и дори търпи предпочитания. Не, госпожо, аз няма да стана ваш приятел; ще ви обичам с най-нежната и в същото време най-пламенната, но почтителна любов. Вие можете да я обезнадеждавате, но не и да я унищожите.

С какво право искате да разполагате със сърце, от чиято почит се отказвате? С каква изтънчена жестокост ми завиждате дори на щастието да ви обичам? То е само мое, не зависи от вас; и аз ще съумея да го защитя. И дори да е извор на моите страдания, то е в същото време тяхно изцеление.

Не, още веднъж не. Постоянствувайте с жестоките си откази; но оставете ми моята любов. Забавлявате се да ме правите нещастен! Добре, така да бъде! Опитайте се да изтощите смелостта ми, аз все пак може би ще успея да ви принудя да решите съдбата ми и някой ден да проявите по-голяма справедливост към мен. Не защото лелея надеждата някога да ви направя по-чувствителна, но дари, без да бъдете уверена, вие ще бъдете убедена и ще си кажете: «Несправедливо съм го съдила.»

Да говорим по-точно — вие сте несправедлива към самата себе си. Да ви познавам, без да ви обичам, да ви обичам, без да бъда постоянен в чувствата си, са две еднакво невъзможни неща; и въпреки скромността, която ви краси, сигурно ви е по-лесно да се оплаквате, отколкото да се учудвате на чувствата, които пораждате. Моята единствена заслуга е, че съм ви оценил и аз не искам да я загубя, и далеч от мисълта да приема вашите коварни предложения, аз отново повтарям на колене пред вас клетвата да ви обичам винаги.

10 септември 17…“