Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (93)

Писмо XC

Президентшата дьо Турвел до виконт дьо Валмон

 

„Много ми се иска, господине, това мое писмо да не ви причини мъка и дори да ви причини, тя да бъде смекчена от мъката, която изпитвам, докато ви пиша. Вие вече ме познавате достатъчно добре и не може да не разберете, че нямам никакво желание да ви огорчавам. Несъмнено и вие не бихте желали да ме хвърлите във вечно отчаяние. Заклевам ви в името на нежното приятелство, което ви обещах, в името на може би още по-силните, но навярно не така искрени чувства, които вие изпитвате към мен, да не се виждаме повече. Заминете, а дотогава да избягваме разговорите насаме, които са опасни и в които някаква непонятна сила ме възпира да ви кажа онова, което искам, а през цялото време ме принуждава да слушам думи, които не би трябвало да чувам.

И вчера, когато дойдохте да ме потърсите в парка, исках само да ви кажа това, което ви пиша днес. А какво направих? Слушах обясненията ви в любов… любов, на която не бива никога да отговоря! Ах, моля ви, оставете ме!

Не се страхувайте, дори и да не сте тук, чувствата ми към вас няма да намалеят! Как бих могла да ги победя, след като дори нямам вече смелост да се боря срещу тях. Нали виждате, аз ви казвам всичко, по-малко се страхувам да ви призная слабостта си, отколкото да отстъпя пред нея. Изгубих власт над чувствата си, но ще я запазя над действията си. Да, ще я запазя, решила съм, ако трябва дори с цената на живота си!

Уви, доскоро бях тъй сигурна, че никога няма да ми се наложи да водя подобни борби! И се поздравявах за това; и може би се гордеех малко прекалено. Небето жестоко наказа моята гордост, но изпълнено с милосърдие дори в момента, в който ни удря, то ме предупреди преди падението; ето защо ще бъда двойно по-виновна, ако продължавам да проявявам непредпазливост, знаейки, че нямам вече сила.

Вие сто пъти сте ми казвали, че не бихте желали щастие, купено с цената на моите сълзи. Ах, да не говорим повече за щастие, но оставете ме да си възвърна поне малко покоя.

Нима, удовлетворявайки молбата ми, няма да добиете нови права над сърцето ми? А аз не бих могла да ви откажа тези права, породени от добродетелта. Колко щастлива ще бъда в благодарността си! На вас ще дължа насладата да вкусвам без угризение едно прелестно чувство! А сега, напротив, ужасена от чувствата и мислите си, аз еднакво се боя и за вас и за себе си; дори мисълта за вас ме плаши — когато не мога да избягам, аз се боря срещу нея; не я отдалечавам, но я отблъсквам.

Не е ли по-добре и за двама ни да свършим с този смут, с тази тревога? О, вие с вашата тъй чувствителна душа, която дори в грешките остава приятелка на добродетелта, знам, вие ще видите в какво тежко положение съм аз и няма да отхвърлите молбата ми! Тогава едно по-спокойно, но не по-малко нежно чувство ще замени бурните вълнения, а аз ще отдъхна благодарение на вашата доброта, ще заживея пак радостно и ще си кажа с ликуващо сърце: «Дължа моя покой на приятеля си!»

И нима вие ще сметнете, че сте откупили скъпо края на мъките ми, като се лишите от някои неща, които не ви налагам, но за които ви моля? Ах, ако, за да ви направя щастлив, е необходимо аз да бъда нещастна, повярвайте ми, не бих се поколебала нито миг… Но за да извърша грях!… Не, приятелю, не, хиляди пъти предпочитам смъртта!

Вече сломена от срама, готова да изпитам угризения, аз се страхувам и за другите, и за самата себе си; червя се сред близките си, треперя в самотата си. Животът ми е постоянна болка, само вашето съгласие може да ми върне покоя. Моите решения, дори най-похвалните, не са достатъчни, за да се успокоя; вчера вече бях решила всичко, а прекарах нощта обляна в сълзи.

Разберете, вашата приятелка, тази, която вие обичате, е смутена, смирена, тя ви моли за покой и чистота. Ах, Боже, нима бих могла да се обърна към другиго с такава унизителна молба? Не ви упреквам за нищо, самата аз разбирам колко трудно е да се борим с едно властно чувство! Жалбата невинаги означава недоволство. Проявете великодушие там, където аз проявявам чувство за дълг, и към всичките чувства, които ми вдъхнахте, ще прибавя и вечната си признателност. Прощавайте, прощавайте, господине.

27 септември 17…“