Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (17)

Писмо XV

Виконт дьо Валмон до маркиза дьо Мертьой

 

„Много благородно от ваша страна, че не ме оставихте на тъжната ми съдба. Животът тук наистина ме уморява с прекаленото си спокойствие и скучното си еднообразие. Докато четях писмото ви и подробното описание на вашия прелестно изминал ден, двадесет пъти ми идеше да си измисля някаква работа и да долетя в краката ви и да ви помоля да изневерите с мен на вашия кавалер, който всъщност не заслужава своето щастие. Знаете ли, че ме накарахте да ви ревнувам от него? Защо ми говорите за вечна раздяла? Отричам се от тази клетва, произнесена в миг на безумие; ние бихме били недостойни за нея, ако би трябвало да я сдържим. Ах, дали ще мога един ден да си отмъстя във вашите обятия за неволното огорчение, което предизвика в мен щастието на кавалера! Възмутен съм, признавам, като си помисля, че този човек, без да се замисля, без да си създава грижи, подчинявайки се само глупаво на порива на сърцето си, намира блаженство, което аз не мога да достигна. О, аз ще го наруша!… Обещайте ми, че ще наруша това блаженство! Нима вие самата не се чувствувате унизена? Вие си създавате труда да го лъжете, а той е по-щастлив от вас. Мислите, че сте го оковали във вериги! А всъщност той ви е оковал! Той спи спокойно, докато вие бдите над неговите наслади. Какво повече би могла да направи неговата робиня?

Слушайте, прелестна приятелко, докато се делите между мнозина, дори през ум не ми минава да ревнувам: в любовниците ви виждам само наследници на Александър Велики, неспособни да запазят съвместно империята, в която аз единствен съм властвувал. Но да се отдадете всецяло на един от тях! Да съществува и друг мъж, щастлив като мен!… Това не мога да го понеса. И не си въобразявайте, че ще го понеса. Или ме приемете отново, или поне си вземете още един любовник и не изменяйте заради една упорита приумица на нерушимото ни приятелство, в което се заклехме.

Аз и без това си имам достатъчно причини да се оплаквам от любовта. Виждате, че се съгласявам с вас и признавам грешките си. Действително, ако е любов да нямаш сили да живееш, без да притежаваш желаното, да пожертвуваш време, наслади и живота си дори — тогава аз наистина съм влюбен. Но не съм напреднал нито крачка. Нямаше да имам дори какво да ви разкажа, ако не беше се случило едно събитие, което ме накара да се замисля, и от което още не зная да се страхувам ли, или да лелея надежди.

Нали познавате моя егер^[1], извор на сплетни, същински лакей от комедия. Сама се досещате, че му възложих да ухажва камериерката и да напива слугите. Нехранимайкото му с нехранимайко е по-щастлив от мен; вече се вреди. Той научил, че госпожа дьо Турвел е накарала един от прислужниците си да се осведоми за поведението ми и дори да следи всяка моя стъпка, когато ходя сутрин на езда, без аз да го забелязвам. Какво иска тази жена? Ето че най-свенливата от свенливите предприема неща, които ние едва ли бихме се осмелили да си позволим! Кълна се… Но преди да помисля как да си отмъстя за тази женска хитрост, да се постараем да я обърнем в наша полза. До този момент не съм влагал никакъв умисъл в тези предизвикващи подозрения разходки; сега трябва да вложа. Това си заслужава вниманието ми, ето защо ви напускам, за да размисля. Прощавайте, моя прелестна приятелко.

Както и преди от Замъка… 15 август 17…“