Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (146)

Писмо CXLIII

Президентшата дьо Турвел до госпожа дьо Розмонд

 

„Госпожо, завесата, върху която беше нарисувана измамната картина на моето щастие, е разкъсана! Злокобната истина ми отвори очите, виждам вече само неминуемата близка смърт, чийто път се простира между позора и угризенията. Аз ще вървя по този път… и терзанията ще ми бъдат скъпи, ако прекратят живота ми. Изпращам ви писмото, което получих вчера; няма да добавя нито дума към него; то говори достатъчно ясно. Мина времето на оплакванията, остава ми само да страдам. Сега не се нуждая от съжаление, а от сила.

Приемете, госпожо, моето последно сбогом — сбогувам се единствено с вас! Изпълнете последната ми молба; оставете ме на съдбата ми, забравете ме напълно, все едно, че вече ме няма. Има един предел в нещастието, когато дори приятелството увеличава страданията ни и не може да ги излекува. Когато раните са смъртоносни, всяка помощ става излишна. В сърцето ми има само отчаяние. Не ми остава нищо, освен дълбоката нощ, в която да погреба своя позор! Там ще оплаквам греховете си, ако все още мога да плача, защото от вчера не съм проляла нито сълза! В моето пресъхнало сърце няма вече сълзи.

Сбогом, госпожо, не ми отговаряйте. Заклех се над жестокото писмо да не получавам вече никакви вести.

Париж, 27 ноември 17…“