Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les liaisons dangereuses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Шодерло дьо Лакло. Опасни връзки

„Народна култура“, София, 1982

Редактор: Красимира Тодорова

Коректор: Ана Тодорова

История

  1. — Добавяне

Писмо CXLVII

Госпожа дьо Воланж до госпожа дьо Розмонд

 

„Несъмнено и вие като мен ще се натъжите, моя достойна приятелко, научавайки в какво състояние е госпожа дьо Турвел. Тя е болна от вчера и болестта я се разрази тъй внезапно и толкова тежко, че наистина съм много разтревожена.

Силна температура, почти непрекъснато бълнуване, неутолима жажда — това са външните признаци. Лекарите не могат още нищо да предвидят, а не са в състояние да я лекуват, защото болната упорито отказва да приема каквото и да било. Трябваше да я задържат насила, за да й пуснат кръв; както и да й поставят отново превръзката, която в бълнуването си тя непрекъснато иска да разкъса.

И вие като мен винаги сте я виждали тъй крехка, тиха и кротка; представете си, сега четирима души не могат да я удържат и при най-малкия опит да й дадат нещо тя изпада в неописуема ярост. Страхувам се, че това не е обикновена нервна криза, а истинско умопомрачение.

Завчера се случи нещо, което още повече ме уплаши.

Този ден тя отишла към единадесет часа сутринта с камериерката си в манастира… Тя е възпитаница на този манастир и ходела от време на време при монахините; приели я както обикновено, била съвсем спокойна и здрава. Два часа след това запитала дали стаята, в която е живяла като пансионерка, е свободна; отговорили й утвърдително и тя пожелала да отиде да я види. С нея отишли игуменката и още няколко монахини. И изведнъж заявила, че желае да остане при тях, да се настани пак в тази стая, от която щяла да излезе едва след смъртта си. Точно така се изразила.

Отначало се объркали и не знаели какво да й отговорят, но след като първото учудване минало, обяснили й, че тъй като е женена, могат да я приемат само със специално разрешение. Не успели да я убедят въпреки причините, които й изтъкнали… Тя упорито отказала не само да излезе от манастира, но дори и от стаята си. Най-сетне след дълги разправии в седем часа вечерта монахините се съгласили тя да прекара нощта при тях. Изпратили колата и прислугата и оставили да вземат решение на другия ден.

През цялата вечер нито във външността й, нито в държането й имало нещо особено; тя била сдържана и замислена. Само четири-пет пъти така се унасяла, че не чувала нито дума от това, което й говорят; и винаги когато идвала на себе си, притискала силно с ръце челото си; една от монахините я запитала глава ли я боли, а тя я изгледала втренчено, преди да отговори, и най-сетне казала: «Не е там болката!» Миг след това помолила да я оставят сама и да не й задават повече никакви въпроси.

Всички излезли, с изключение на камериерката й, която за щастие останала да спи в същата стая, тъй като нямало свободно място.

По думите на тази девойка господарката й била съвсем спокойна до единадесет часа вечерта. Тогава поискала да си легне. Но преди да се разсъблече, изведнъж започнала да се разхожда бързо из стаята, като размахвала ръце. Жюли, която била свидетелка на всичко станало през деня, не се осмелила да й каже нищо, а изчакала мълчаливо цял час. Най-сетне госпожа дьо Турвел я извикала два пъти едно след друго; едва успяла да се притече, за да поеме господарката си; тя се отпуснала в ръцете й, като казала: «Не мога повече!» После се оставила да я отведе до леглото й; не пожелала да приеме нищо и не позволила да извикат никого за помощ. Само поискала Жюли да остави вода до нея и й заповядала да си легне.

Тя казва, че останала будна до два часа; през това време не чула нито стенания, нито движения. Но в пет часа я събудил гласът на господарката й, която говорела високо; когато я запитала иска ли нещо, не получила отговор; тогава запалила свещта и отишла до леглото на госпожа дьо Турвел, която не я познала. Само за миг престанала да говори несвързано и извикала силно: «Да ме оставят сама, да ме оставят в мрак, за мен е само мракът!» Вчера и аз забелязах, че често повтаря тази фраза.

Тогава Жюли излязла да извика някого на помощ. Но госпожа дьо Турвел отказала яростно и буйно да приеме каквото и да било; и тези пристъпи не спират.

Всички в манастира се объркали и игуменката изпрати да ме извикат към седем часа сутринта. Беше още тъмно. Изтичах веднага там. Когато съобщиха за мен на госпожа дьо Турвел, тя сякаш дойде в съзнание и каза: «Ах, да, нека влезе!» Като се приближих, до леглото й, тя ме изгледа втренчено, улови бързо ръката ми, стисна я и ми каза високо с тъжен глас;, «Умирам, защото не ви повярвах.» После закри очите, си и пак заповтаря; «Да ме оставят сама» и т.н., докато отново загуби, съзнание.

Думите, които тя ми каза, и още някои други, изплъзнали се по време на бълнуването й, ме карат да се страхувам, че тази тежка болест има още по-тежка причина. Но да уважаваме тайните на нашата приятелка и да се задоволим да й съчувствуваме в нейното нещастие.

Целият вчерашен ден протече бурно, в ужасни пристъпи, сменящи се с пълно отпадане на силите — единствените минути, в които тя намираше покой поне за малко. Стоях до възглавницата й до девет часа вечерта и днес сутринта пак отидох при нея. Разбира се, няма да оставя моята нещастна приятелка; но отчайващото е, че тя упорито отказва да се погрижат за нея и да й помогнат.

Изпращам ви болничния лист от тази нощ, които ми предадоха и който, както сама ще видите, никак не е успокоителен. Ще се погрижа да ви изпращат редовно сведения как протича болестта.

Прощавайте, моя достойна приятелко, трябва да отида пак при болната. Дъщеря, ми, която за щастие горе-долу се възстанови, ви изпраща почтителни поздрави.

Париж, 29 ноември 17…“