Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (151)

Писмо CXLVIII

Кавалерът Дансьони до маркиза дьо Мертьой

 

„О вие, любима! О ти, обожаема! О, вие, която сложихте началото на моето щастие! О, ти, която го направи да разцъфне! Деликатна приятелко, нежна любима, защо споменът за твоята мъка нарушава очарованието, което ме опива! Ах, госпожо, успокойте се, за това ви пита приятелят! О, моя приятелко, бъди щастлива, това е молбата на влюбения!

В какво можете да се укорите? Повярвайте ми, вашата чувствителност ви мами. Еднакво лъжовни са съжаленията, които тя извиква във вас, прегрешенията, в които ме обвинява; аз чувствувам в сърцето си, че единствен съблазнител помежду ни е била любовта. Не се страхувай вече да се отдаваш на чувствата, които вдъхваш, да се оставяш да те обгори огънят, който сама си запалила! Нима нашите сърца щяха да бъдат по-малко непорочни, ако се бяха разбрали по-рано? Естествено, не. Напротив, съблазънта, която винаги действува обмислено, може да съчетае постъпките и средствата й да предвиди отдалеч събитията. Но истинската любов не допуска размишления и наблюдения; чувствата, надделяват над мислите; нейната власт с най-силна, когато е неосъзната; и именно в мрака и в тишината ни обвързват връзките, които не можем нито да усетим, нито да разкъсаме.

Така дори вчера, въпреки вълнението, с което ви чаках, въпреки неизразимото удоволствие, което изпитах, като ви видях, аз все още си мислех, че ме зове и ме привлича тихото приятелство или по-скоро, погълнат изцяло от нежните си чувства, аз дори не се замислях за причините. Така и ти, моя нежна приятелко, си била запленена, без да съзнаваш, от този властен чар, който изпълва нашите души със сладостни нежни усещания, и ние двамата съзнахме, че се обичаме едва когато се опомнихме след опиянението, в което ни беше потопил Богът на любовта.

И точно това не ни осъжда, а ни оправдава. Не, ти не си измамила приятелството и аз не съм злоупотребил е доверието ти. И двамата, вярно е, не разбирахме чувствата си, но сме били в плен на тази мечта, без да сме я търсили. Ах, нека не се оплакваме, а да мислим само за щастието, което тя ни дава! Да не го помрачаваме с несправедливи упреци, а да се стремим да го увеличим с пленителното доверие и увереността един в друг. О, моя приятелко, колко скъпа е тази надежда на сърцето ми! Да, отсега нататък, освободена от всякакъв страх и изцяло отдадена на любовта, ти ще споделяш моите желания, моите възторзи, безумните ми чувства, опиянението на душата ми; и всеки миг от нашите щастливи дни ще бъде белязан с нова наслада!

Довиждане, обожаема! Ще те видя тази вечер, но дали ще те заваря сама? Не смея да се надявам! Ах, ти сигурно не желаеш това тъй силно, както го желая аз.

Париж, 1 декември 17…“