Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (96)

Писмо XCIII

Кавалерът Дансьони до Сесил Воланж

(Приложено към предишното)

 

„Не мога да скрия от вас колко бях огорчен, като узнах от Валмон, че вие продължавате да не му се доверявате. Нали ви обясних, той ми е приятел и е единственият човек, който може да ни уреди да се видим — мислех, че това е достатъчно за вас; с огорчение виждам, лъгал съм се. Мога ли да се надявам поне, че ще ми пишете защо постъпвате така. Или пак има мъчнотии, които ви въздържат? Без вас не бих могъл да разгадая поведението ви. Не се осмелявам да се съмнявам в любовта ви и вие, вярвам, също не бихте се решили да излъжете моята любов. Ах, Сесил!…

Нима наистина сте отказали да ме видите? Отказали сте се от начин, прост, удобен, и сигурен^[1]. Значи, така ме обичате! Едно тъй кратко отсъствие е променило чувствата ви! Но защо да се лъжа? Защо да си казвам, че ме обичате както преди, че ме обичате дори повече? Нима майка ви, унищожавайки любовта ви, унищожи и вашето чистосърдечие? Ако все пак ви е останала малко жалост, не бихте могли без болка да узнаете ужасните мъки, които ми причинявате. Ах, дори смъртта би била по-лека!

Кажете ми, нима завинаги затворихте сърцето си за мен? Навеки ли ме забравихте? Понеже се отказвате от всичко, не знам нито кога ще чуете моите жалби, нито кога ще ми отговорите. Валмон приятелски беше осигурил нашата кореспонденция, но вие не пожелахте помощта му; решихте, че размяната на писма ви затруднява, и предпочетохте да си пишем по-рядко. Не, не вярвам вече в любовта, в искреността. Ах, кой би могъл да помисли, че Сесил ще ми измени?

Отговорете ми, истина ли е, че не ме обичате вече? Не, това е невъзможно. Вие се заблуждавате; вие сама клеветите собственото си сърце. Мимолетен страх, минутно обезсърчение, но любовта скоро ще ги разпръсне, не е ли така, моя Сесил? Ах, разбира се, така е и аз греша, че ви обвинявам. Колко щастлив бих бил, ако греша! Как мечтая да ви поднеса най-нежните си извинения и да изкупя един миг несправедливост с цяла вечност любов.

Сесил, Сесил, съжалете се над мен! Съгласете се да ме видите, съгласете се с цената, на каквито и да е средства! Виждате ли докъде води раздялата? Страхове, съмнения, може би дори студенина! Единствен поглед, една-единствена дума и ние ще бъдем щастливи. Какво казвам? Нима мога все още да говоря за щастие? Може би то вече е загубено за мен, загубено завинаги. Измъчван от страх, жестоко изтерзан между несправедливите подозрения и още по-жестоката истина, не знам какво да мисля. Живея само за да страдам и да ви любя. Ах, Сесил, от вас единствена зависи пак да обикна живота; първата дума, която произнесете, ще ми възвърне щастието или ще ме хвърли във вечно отчаяние.

Париж, 27 септември 17…“