Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (51)

Писмо XLVIII

Виконт дьо Валмон до президентшата дьо Турвел

(Подпечатано в Париж)

 

„След една бурна нощ, през която не мигнах, след непрекъсната смяна ту на възбуда от пламнала страст, ту на пълно отпадане на душевните сили, идвам да потърся при вас, госпожо, покой, от който се нуждая и на който вече не се надявам да се насладя. Действително положението, в което се намирам сега, когато ви пиша, ми разкрива по-добре от когато и да било непреодолимата сила на любовта; трудно ми е да запазя власт над себе си, за да подредя мислите си; усещам, че няма да мога да завърша писмото си, без да прекъсна за малко. Ах! Мога ли да се надявам един ден да споделите вълнението, което изпитвам в този миг? Осмелявам се все пак да мисля, че ако знаехте колко силно е то, не бихте останали тъй безучастна. Повярвайте ми, госпожо, студеното спокойствие, душевното безразличие — олицетворение на смъртта, не водят до щастие; единствено буйните страсти проправят път към него; и въпреки страданията, които ми причинявате, мога, мисля, да ви уверя без колебание, че в този миг съм по-щастлив от вас. Няма значение, че ме измъчвате с вашата отчайваща строгост, тя не ми пречи всецяло да се отдавам на любовта и да забравя в безумното й опиянение отчаянието, в което ме хвърляте. Така се опитвам да ви отмъстя за изгнанието, на което ме осъждате. Никога досега не съм ви писал с такова удоволствие; никога това занимание не е било съпровождано от такова сладостно и пламенно вълнение. Всичко сякаш се стреми да направи още по-силно чувството ми — въздухът около мен е изпълнен със сладострастие; дори масата, на която ви пиша, използувана за пръв път за тази цел, се превръща за мен в свещен олтар на любовта; колко прекрасна ще бъде вече, тя в моите очи! Върху нея написах клетвата да ви обичам винаги! Простете, моля ви се, обърканите ми чувства. Би трябвало може би да се отдавам по-малко на възторзи, които вие не споделяте; трябва да ви напусна за малко, защото с всеки изминат миг опиянението ме завладява все по-силно и по-силно.

Връщам се при вас, госпожо, връщам се, разбира се, все със същия плам. Но усещането за щастие вече е далеч от мен; то отстъпи място на жестока неудовлетвореност. За какво ми е да ви говоря за чувствата си, щом напразно търся средства да ви убедя? След толкова много усилия вярата и силата едновременно ме напускат. Ако все още рисувам във въображението си любовните наслади, то още по-силно изживявам съжалението, че съм бил лишен от тях. Единствената ми надежда е вашата снизходителност и в този миг чувствувам с цялото си сърце колко необходимо ми е да вярвам, че ще я получа. Впрочем никога любовта ми не е била по-почтителна, никога не е била по-малко оскърбителна. Осмелявам се да кажа, че дори най-строгата добродетел не би трябвало да се страхува от нея — но аз самият се страхувам, да ви занимавам по-дълго с мъката, която ме гнети. Когато сме убедени, че създанието, което я поражда, не я споделя, не бива ни най-малко да злоупотребяваме с неговата доброта; а би означавало аз да злоупотребя, ако ви отнема още време, рисувайки ви тази тъжна картина. Сега само ще ви помоля да ми отговорите веднага и винаги да вярвате в моите чувства.

Написано в П., с дата от Париж, 30 август 17…“