Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (166)

Писмо CLXIII

Господин Бертран до госпожа дьо Розмонд

 

„Госпожо, с дълбоко прискърбие изпълнявам тъжното задължение да ви съобщя една новина, която ще ви причини голяма болка. Позволете ми да ви призова първо към благочестивото примирение, заради което всички тъй често сме се възхищавали от вас; то единствено ни помага да понесем злините, с които е осеян нашият жалък живот.

Господин вашият племенник… Боже мой, защо точно аз да причиня подобна скръб на една тъй уважавана дама! Господин вашият племенник има нещастието да загине тази сутрин на дуел с господин кавалера Дансьони. Нямам представа за повода на разправията, но като съдя по бележката, която намерих в джоба на господин виконта и която имам честта да ви изпратя, струва ми се, не той е започнал пръв, но небето е пожелало той да падне!

Бях у господин виконта и го чаках до часа, в който го донесоха в замъка. Представете си моя ужас, като видях как двама от прислужниците му носят господин вашия племенник, цял облян в кръв. Имаше две рани от шпага и беше вече съвсем отпаднал. Господин Дансьони също дойде и дори плачеше. Ах, разбира се, той трябва да плаче! Но не е ли късно да се проливат сълзи, когато си причинил непоправимо зло.

Аз не можах да се овладея и макар да съм прост човек, казах му, както си зная, какво мисля за това. Тогава господин виконтът прояви истинско душевно величие. Той ми заповяда да мълча, улови ръката на убиеца си и го нарече свой приятел; после целуна ръката му пред нас и ни каза: «Заповядвам ви да се отнасяте към този господин с всичката почит, дължима на един благороден и доблестен човек.» И нареди да му дадат пред мен голям пакет с книжа, чието съдържание ми е неизвестно, но на които, зная добре, той много държеше. След това пожела да ги оставят сами за миг. Междувременно бях изпратил веднага за помощ — духовна и мирска. Но, уви, болката беше без лек! Не мина и половин час и господин виконтът изпадна в безсъзнание. Едва успяха да извършат миропомазването и той предаде Богу дух.

Боже мой, можех ли да предвидя, когато поех в ръцете си при неговото раждане тази скъпоценна опора на един толкова блестящ дом, че един ден ще издъхне в ръцете ми и на мен ще се падне участта да оплача смъртта му? Такава преждевременна и тъй злочеста смърт! Сълзите ми се леят, не мога да ги спра, моля да ми простите, госпожо, че се осмелявам да смесвам скръбта си с вашата, но все едно от какво съсловие е човек — той има сърце и чувства; и аз бих бил последният неблагодарник, ако не оплаквам цял живот един господар, направил ми толкова добрини и оказал ми толкова голямо доверие!

Утре, когато отнесат тялото, ще наредя да запечатат всичко, можете да разчитате на мен. Вие знаете, госпожо, че това тъжно събитие прави вашето завещание недействително и ви предоставя свободен избор на наследник. Ако мога да ви бъда полезен с нещо, моля, благоволете да ми дадете разпорежданията си. Ще вложа цялото си старание, за да ги изпълня точно.

Оставам с най-дълбока почит към вас, госпожо, ваш покорен и т.н.

Бертран

Париж, 7 декември 17…“