Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (8)

Писмо VI

Виконт дьо Валмон до маркиза дьо Мертьой

 

„Наистина няма жена, която да не злоупотребява с дадената й власт! И дори вие, която често съм наричал моя снизходителна приятелка, сега не се държите като приятелка и без много да му мислите, ме нападате и хулите предмета на моята страст! С какви краски се осмелявате да обрисувате госпожа дьо Турвел!… Кой мъж не би заплатил с живота си за подобно безсрамно предизвикателство? Има ли друга жена, освен вас, която да не заслужава да я очерня заради това? Моля ви се, не ме поставяйте пред подобни жестоки изпитания. Не отговарям за себе си дали ще ги понеса. В името на приятелството, почакайте тази жена да стане моя, преди да започнете да злословите за нея. Или не знаете, че само насладата има право да сваля превръзката от очите на любовта?

Но какво говоря аз? Нима госпожа дьо Турвел се нуждае да я разкрасявам с въображението си? Не. За да бъде прелестна, достатъчно е да бъде такава, каквато е. Вие я упреквате, че е лошо облечена. Съгласен съм. Всяка дреха я загрозява. Всичко, което я скрива от погледа, я обезличава. Тя е истински прелестна само в утринната си рокля. Благодарение на голямата жега тук лекото облекло ми дава възможност да съзерцавам закръгленото й гъвкаво тяло. Гръдта й е покрита само с тънък муселин и моите бегли, но проницателни погледи доловиха вече чародейните й форми. Казвате, че лицето й е безизразно. А какво би могло да изразява то в миговете, когато нищо не вълнува сърцето й? Да, разбира се, тя не притежава измамния поглед на нашите кокетки, който понякога ни съблазнява и винаги ни лъже. Не умее да прикрива безличната фраза със заучена усмивка. И макар да има най-хубавите зъби на света, се смее само на онова, което я забавлява. Но да можехте да я видите колко простодушно и искрено се весели в палавите игри! Колко чиста радост и състрадателна доброта блика от погледа й, когато бърза да помогне на някой нуждаещ се! И особено ако можехте да видите как при най-малката похвала, при най-незначителната нежна дума по божественото й лице се изписва искреното смущение на непритворна скромност!… Тя е добродетелна и набожна и по това вие съдите, че е хладна и бездушна! Аз съм на съвсем друго мнение. Каква изумителна чувствителност трябва да притежава тя, за да бъде мила дори към мъжа си и да го обича, въпреки че той непрекъснато отсъствува? Може ли да се иска по-добро доказателство? А ето, аз успях да получа друго доказателство.

По време на една наша разходка се постарах да се озовем пред един ров; госпожа дьо Турвел е много подвижна, но е страшно стеснителна; сама знаете, че светиците трудно се решават да преминат трапа. Трябваше да ми се довери. Държах в ръцете си тази свенлива жена. Нашите приготовления и преминаването на старата ми леля предизвикаха буен смях у палавата благочестивка, но щом я обхванах с пресметната несръчност, ръцете ни безмълвно се сплетоха. Аз я притиснах до себе си и в тази кратка прегръдка почувствувах как сърцето й заби по-силно. Прелестна руменина обля лицето й и стеснителното й смущение ми показа, че «сърцето й затуптя от любов, а не от страх.» Леля ми се излъга като вас и каза: «Детето умря от страх.» Но «детето» с очарователна непосредственост не се съгласи с нейната лъжа и простодушно възрази: «О, не, но…» Едничка дума, която ми каза всичко. От този миг сладка надежда замести жестокото съмнение. Тази жена ще бъде моя, ще я отнема от мъжа й, който я осквернява; бих се осмелил да я грабна дори от самия Господ, пред когото тя благоговее. Каква наслада ту да причинявам, ту да побеждавам нейните угризения! Дори и не помислям да унищожа предразсъдъците, които я тревожат. Те са един плюс към моето щастие и към моята слава. Нека тя вярва в добродетелта, но да я пожертвува заради мене; нека грехът я ужасява, но без да може да я възпре; и нека в плен на хиляди страхове, без да ги забравя, да може да ги преодолее само в моите обятия. И нека, съгласен съм, да ми каже едва тогава: «Обожавам те»; тя единствена сред всички жени ще бъде достойна да произнесе тези думи. Защото аз наистина ще бъда божеството, което тя е предпочела.

Да бъдем откровени: онова, което наричаме щастие в нашите отношения, колкото хладни, толкова и мимолетни, е всъщност само удоволствие. Да ви кажа ли нещо? Аз мислех, че сърцето ми е повехнало и проявявайки само чувственост, смятах, че съм преждевременно остарял. Госпожа дьо Турвел ми възвърна прелестните илюзии на младостта. При нея няма нужда да се преструвам, за да бъда щастлив. Единственото нещо, което ме плаши, е времето, необходимо, за да изживея това приключение, защото не смея да залагам на случайността. Напразно си припомням, че винаги ми е вървяло в дързостта. Сега не се решавам да се възползувам от нея. За да бъда истински щастлив, тя сама трябва да ми се отдаде, а това съвсем не е дребна работа.

Убеден съм, че ще се възхитите от моята предпазливост. Още не съм произнесъл думата «любов», но вече си говорим за «доверие» и «внимание». За да я лъжа колкото може по-малко и особено, за да я предпазя от въздействието на разни слухове за мен, сам й разказах, сякаш се обвинявам, някои от най-известните си похождения. Хубаво бихте се посмели, ако можехте да видите колко наивно ме поучава. Казва, че иска да ме преобрази. И през ум не й минава колко скъпо ще й струва такъв един опит! Дори не подозира, че «застъпвайки се», както тя се изразява, за «нещастниците, които аз съм погубил», предварително защищава собствената си кауза. Тази мисъл ми мина през главата вчера по време на една от нейните проповеди и не можах да се лиша от удоволствието да я прекъсна, уверявайки я, че говори като истински пророк. Довиждане, моя прелестна приятелко. Както виждате, още не съм безвъзвратно погубен.

П. П. Забравих да попитам — горкият кавалер да не се е убил от отчаяние? Наистина вие сте сто пъти по-безсърдечна от мен и ако не ми липсваше честолюбие, бих се почувствувал унижен.

Замъкът… 9 август 17…“