Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (120)

Писмо CXVII

Сесил Воланж до кавалера Дансьони

(Диктувано от Валмон)

 

„Нима е възможно да си помислите, скъпи приятелю, че е необходимо да ме смъмрете, за да се натъжа, след като зная колко много скърбите вие? Нима се съмнявате, че вашите терзания ми причиняват по-малка болка, отколкото на вас самия? Споделям дори тези, които неволно ви причинявам, и се измъчвам още повече, като виждам колко сте несправедлив към мен! О, това не е хубаво! Разбирам за какво се сърдите! Вие искахте да дойдете тук на два пъти и аз не ви отговорих, но нима е лесно да ви отговаря? Мислите ли, че не зная колко лошо е това, което искате да направите? И все пак, щом ми е толкова трудно да ви откажа отдалеч, какво би станало, ако сте тук? Пожелая ли да ви утеша за миг, ще трябва да скърбя след това цял живот!

Както виждате, аз не крия нищо от вас, ще ви кажа всичко, вие сам преценявайте. Може би бих направила каквото искате, но господин дьо Жеркур, виновникът за нашата мъка, няма да дойде скоро; и тъй като мама от известно време проявява повече внимание към мен, а аз от своя страна се държа колкото мога по-нежно, кой знае дали не е възможно тя да промени мнението си! Нима не би било най-добре да бъдем щастливи, без да има в какво да се упреквам? Ако вярвам на това, което често са ми казвали, мъжете обичат по-малко жените си, ако са ги обичали силно, преди да се оженят. Този страх ме задържа повече от всичко. Приятелю мой, нима не сте сигурен в моето сърце и нима някога ще бъде късно за нас?

Послушайте ме, обещавам ви, ако не успея да избягна нещастието да се омъжа за господин дьо Жеркур, който ми е толкова омразен още преди да го познавам, нищо няма да ме възпре да бъда ваша, доколкото това е в моя власт, дори преди сватбата! За мен е важно вие да ме обичате и понеже сам ще разберете, че ако постъпя лошо, няма да е по моя вина, останалото ми е безразлично; стига вие да ми обещаете да ме обичате винаги, както ме обичате сега. Но, приятелю мой, дотогава оставете ме да постъпвам както досега и не искайте от мен това, което не мога да направя по много причини; страшно мъчно ми е да ви отказвам.

Иска ми се също господин дьо Валмон да не ме уговаря така настоятелно да ви отстъпя; това още повече ме натъжава. О, вие имате тук наистина добър приятел, уверявам ви! Той прави всичко така, както вие бихте го направили! Довиждане, скъпи приятелю. Започнах да ви пиша много късно, по-голямата част от нощта измина. Трябва да си легна, за да наваксам загубеното време. Целувам ви, но не ми се карайте вече.

Замъкът… 18 октомври 17…“