Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (168)

Писмо CLXV

Госпожа дьо Воланж до госпожа дьо Розмонд

 

„Зная, моя скъпа и достойна приятелко, че вече сте осведомена за постигналата ви загуба. Известно ми е колко нежно обичахте господин дьо Валмон и споделям искрено скръбта ви. Много ми е мъчно, че трябва да добавя нови огорчения към мъката ви. Но, уви, можете само да поплачете за нашата нещастна приятелка. Загубихме я снощи, в единадесет часа. По волята на нейната зла съдба, която сякаш се подиграва с човешката предпазливост, тя узна през краткото време, в което надживя господин дьо Валмон, за неговата смърт и както сама се изрази, загина, смазана от своите нещастия, когато чашата преля!

Както знаете, от два дни тя беше в безсъзнание; когато лекарят дойде вчера, ние заедно се приближихме до леглото й; тя не ни позна и не каза нито дума, не направи никакъв знак. Ние се оттеглихме до камината и, представете си, точно когато лекарят ми съобщаваше за тъжната смърт на господин дьо Валмон, нещастната жена изведнъж дойде в съзнание; не знам дали тази промяна беше дело на природата, или я предизвикаха думите «господин дьо Валмон» и «смърт», които възвърнаха болната към единствените мисли, занимаващи я от толкова време.

Тъй или иначе, тя дръпна внезапно завесите на леглото и извика: «Какво казвате? Нима господин дьо Валмон е мъртъв?» Помъчих се да я убедя, че не е вярно, уверявах я, че не е чула добре; но тя не вярваше и помоли лекаря да повтори жестокия си разказ; когато отново се опитах да се намеся, тя ме извика и ми каза тихо: «Защо се опитвате да ме лъжете? Нима той и без това не беше вече мъртъв за мен!» Трябваше да отстъпя.

Нашата нещастна приятелка слушаше отначало много спокойно, но после изведнъж прекъсна разказа и извика: «Стига, стига толкова!» И веднага поиска да дръпнат завесите. Лекарят пожела да я прегледа, тя не му позволи да се приближи.

Щом той излезе, тя отпрати сестрата и камериерката си; когато останахме сами, помоли ме да я поддържам, за да застане на колене в леглото. Остана така известно време безмълвна, с безизразно лице, по което се стичаха обилно сълзи. После скръсти ръце и като ги вдигна към небето, каза със слаб, но трескав глас: «Всемогъщи Боже, покорявам се на твоята справедливост, но прости на Валмон! Нека моите нещастия, които смятам за заслужени, не бъдат укор към него и тогава аз ще възхваля твоето милосърдие!» Позволих си, моя скъпа и достойна приятелко, да ви съобщя всичките тези подробности, макар да знам, че това още повече ще увеличи вашата скръб; знам, тази молитва на госпожа дьо Турвел няма да ви утеши.

След тези думи тя се отпусна в ръцете ми; едва успях да я настаня в леглото; беше страшно отпаднала; помъчих се да й помогна с обикновените средства. Тя се свести и ме помоли да изпратя да повикат отец Анселм; каза ми: «Сега той е единственият лекар, от когото имам нужда. Чувствувам, че мъките ми скоро ще свършат.» Оплакваше се от силна тежест в гърдите и едва говореше.

Малко след това ми предаде чрез камериерката си една касетка^[1], която ви изпращам; каза ми, че тя съдържа нейни лични книжа, които ме помоли да ви предам след смъртта й. След това, доколкото й стигаха силите, ми говори, и то много нежно, за вас и за приятелството ви към нея.

Отец Анселм пристигна към четири часа и остана около един час с нея. Когато влязохме отново, лицето на болната беше спокойно и ведро; личеше, че отец Анселм много е плакал. Той остана, за да присъствува на последните обреди на черквата. Тази винаги така величествена и тъжна гледка стана още по-вълнуваща поради контраста между спокойното примирение на болната и дълбоката болка на нейния многоуважаван изповедник, който непрекъснато плачеше. Всички бяха много разстроени; единствена тази, която оплаквахме, не се оплакваше.

Останалата част от деня измина в обикновените молитви; прекъсвахме ги, защото на болната често й прилошаваше. Най-сетне към единадесет часа вечерта ми се стори по-угнетена и по-измъчена, отколкото беше досега; протегнах ръка, за да уловя ръката й, тя има сили да я поеме и я притисна до сърцето си. Не усетих туптенето му. Нашата нещастна приятелка беше издъхнала в този миг!

Спомняте ли си, скъпа приятелко, как преди около една година, когато бяхте в Париж, ние разговаряхме за няколко души, чието щастие ни се струваше трайно; с каква радост споменахме тогава и тази жена, чиито нещастия и смърт днес оплакваме! Толкова добродетел, толкова похвални качества и прелести, тъй нежен и общителен характер! Съпруг, когото обичаше и който я обожаваше; общество, което я харесваше и което й беше приятно; лице, младост, богатство, толкова много предимства, погубени поради една-единствена непредпазливост! О, провидение, ние безспорно сме длъжни да приемаме твоите наредби, но колко неразбираеми са те! Спирам, страх ме е да не увелича вашата тъга, като се отдам на своята.

Оставям ви и отивам при дъщеря си, която не е добре. Като узна от мен тази сутрин за внезапната смърт на двама нейни познати, тя се почувствува зле и аз я сложих на легло. Надявам се това леко неразположение да няма лоши последици. На нейната възраст тя не е свикнала още с нещастията, затова те й правят много силно и болезнено впечатление. Такава прекалено голяма чувствителност, разбира се, е похвално качество, но като гледаме какво става, има защо да се страхуваме!

Прощавайте, моя скъпа и достойна приятелко.

Париж, 9 декември 17…“