Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (102)

Писмо XCIX

Виконт дьо Валмон до маркиза дьо Мертьой

 

„Още няколко дребни събития, моя прелестна приятелко, но само сцени без развитие на действието. Така че въоръжете се с търпение; и то с голямо търпение, защото, докато моята президентша се придвижва напред със съвсем ситни крачки, вашата повереница отстъпва и нещо повече дори. Така е! И аз добродушно се забавлявам с всичките тия глупости. Започвам да се нагаждам чудесно към тукашния живот и мога да кажа, че в тъжния замък на моята стара леля не съм скучал нито за миг. И наистина, не получих ли тук наслади, въздържание, надежда, колебание? Какво повече можем да искаме дори от един голям театър? Зрители? Ех, почакайте малко! И те няма да ми липсват. Ако не ме видят на работа, ще им покажа завършеното си дело — и на тях ще им остане само да се възхищават и да ръкопляскат. Да, те ще ръкопляскат, защото най-сетне мога да предскажа напълно убедено, че часът на падението на моята строга светица наближава. Тази вечер присъствувах на агонията на добродетелта. На нейно място ще възтържествува нежна слабост. Определям срок за това не по-късно от нашата следваща среща — вече ви чувам как ликувате! Да обявя победата си, да се похваля предварително! Моля, моля, успокойте се. За да ви докажа скромността си, ще започна с разказа за поражението си.

Право да ви кажа, вашата повереница е много забавна личност! Тя наистина е дете и трябва да се отнасяме с нея като с дете, на което прощаваме, след като го накажем, за да се поучи! Представяте ли си, след това, което стана завчера между нея и мен и след приятелската раздяла вчера сутринта, тази вечер, когато отидох при нея, както се бяхме уговорили, намерих вратата заключена отвътре! Какво ще кажете за това? Да вършиш от време на време подобни детинщини в навечерието, разбирам, но на другия ден!… Не е ли забавно?

На мен обаче отначало не ми стана смешно; пак се прояви характерът ми! На тази среща отивах, разбира се, без особено удоволствие, а просто защото така му е редът. Моето собствено легло, от което имах голяма нужда, ми се струваше в този момент много по̀ за предпочитане пред всяко друго легло — бях го напуснал с голямо съжаление. Но щом се появи пречка, пламнах от желание да я преодолея; особено унизително ми беше, че съм изигран от едно малко момиче. Прибрах се в стаята си страшно ядосан и решен да не се занимавам повече с това глупаче и с историите му. Драснах й една бележка, която смятам да й връча утре, и в която й дадох да разбере какво представлява. Но, както се казва, утрото е по-мъдро от вечерта; тази сутрин размислих, че нямайки особено разнообразни развлечения, не би било зле да си запазя това. И унищожих заядливата бележка. След като прецених «за» и «против», разбрах, че не си струва да приключвам тази история, преди да имам в ръцете си нещо, което да ми позволи да погубя героинята. Докъде може да ни отведе първият порив! Щастлив е, прелестна приятелко, този, който като вас се е научил да не отстъпва никога никому! И така, аз отсрочих отмъщението си, пренесох тази жертва на вашите планове спрямо Жеркур.

Сега, когато вече ми мина ядът, гледам на държането на вашата повереница откъм смешната му страна. Наистина бих искал да знам какво ще спечели от това! Аз лично не съм наясно: ако е само за да се защити, мисля, че малко е позакъсняла! Наистина ще трябва някой ден да ми обясни тази загадка! Ще ми се да я разбера. Може би просто е уморена? Искрено казано, напълно възможно е! Защото несъмнено тя още не знае, че стрелите на любовта, подобно на Ахилесовото копие, носят със себе си лек за раните, които причиняват. Но не, бих могъл да се обзаложа, че в тия муцунки, които ми правеше през целия ден, тя сякаш се опитваше да вложи разкаяние… нещо като добродетел… Добродетел!… Много й подхожда! Ах, защо не я остави на единствената жена, родена за нея, единствената жена, способна да се украси с добродетелта и даже да накара и другите да я обикнат!… Простете ми, прелестна приятелко, но именно тази вечер между госпожа дьо Турвел и мен се случи онова, за което трябва да ви разкажа и което още ме вълнува. Нужно е усилие, за да забравя впечатлението, което ми направи; точно затова седнах да ви пиша. Този първи миг заслужава прошка.

От няколко дни госпожа дьо Турвел и аз бяхме постигнали съгласие в чувствата; спорехме вече само за думите. Наистина тя отговаряше винаги с «приятелство» на «моята любов», но този условен език не изменяше същността на нещата и веднъж стигнал дотук, можех бавно, но сигурно да се добера до целта си. Вече дори не ставаше дума да замина, както тя настояваше първоначално, а колкото се отнася до нашите всекидневни срещи, ако аз се стараех да й давам възможност за тях, тя пък се стремеше да не изпусне тази възможност.

Тъй като обикновено тези срещи ставаха по време на разходката, а днес времето беше отвратително, вече не се надявах на нищо. Бях дори наистина разстроен, защото и през ум не ми минаваше колко ще спечеля от това непредвидено прекъсване.

Тъй като не беше възможно да се разходим след закуската, всички седнаха да играят на карти. Аз не съм кой знае какъв играч, можеха да минат и без мен; ето защо използувах времето да се кача в стаята си с единствената цел да дочакам края на играта.

Тъкмо се връщах при другите, когато изведнъж съзрях очарователната жена да влиза в своята стая; било от предпазливост, било от слабост тя ми каза с нежния си глас: «Къде отивате? Няма никого в салона.» Това ми стигаше, както можете да си представите, за да се опитам да вляза при нея. Срещнах по-малко съпротива, отколкото очаквах. Вярно, аз предпазливо започнах разговора още на вратата, и то на съвсем без лични теми, но щом седнахме, преминах към истинската тема и заговорих за «любовта» си на моята «приятелка». Първият й отговор, макар и съвсем обикновен, ми се стори достатъчно изразителен: «Ах, послушайте ме, да не говорим за това тук» — каза тя, като трепереше. Горката жена! Предчувствуваше гибелта си.

А не беше права да се страхува. От известно време, уверен, че ако не днес, то утре ще постигна успех, и виждайки как тя хаби силите си в излишни битки, бях решил да пазя своите и да чакам кротко тя да се умори. Нали разбирате, в този случай ми е необходима пълна победа, не искам да дължа нищо на случайността. Следвайки предначертания план, и за да мога да проявя настойчивост, без да се задълбавам, аз се върнах на думата «любов», която тя така упорито отказваше да чува; сигурен, че вярват в моята пламенност, опитах се да говоря с по-нежен тон. Казах й, че отказът й вече не ме дразни, а ме огорчава; нима моята чувствителна приятелка не ми дължеше известно утешение?

Докато тя ме успокояваше, ръката й остана в моята, прелестното тяло се беше облегнало на мен и ние много се приближихме. Вие несъмнено сте забелязвали как при такива положения защитата отслабва и молбите и отказите бързо се редуват, как главата се извръща и очите се свеждат, докато думите, изречени със слаб глас, стават все по-редки и по-откъслечни. Тези безценни признаци показват по недвусмислен начин, че душата се е съгласила, но още не го е осъзнала; аз дори смятам, че в такива случаи е опасно да се предприемат прекалено явни действия, тъй като подобно отмаляване винаги е съпроводено от сладостно усещане и рязкото излизане от него предизвиква раздразнение, което неизменно е в полза на отбраната.

В този случай обаче предпазливостта ми беше още по-необходима, тъй като не можех да не се страхувам от ужаса, който щеше да предизвика това самозабравяне у моята нежна мечтателка. Ето защо аз молех за признанието й, без дори да искам то да бъде произнесено — един поглед беше достатъчен, един-единствен поглед, за да бъда щастлив.

Моя прелестна приятелко, прекрасните очи действително се устремиха към мен, божествената уста дори произнесе: «Е, да! Да, аз…» Но погледът веднага угасна, гласът се прекърши и обожаемата жена падна в обятията ми. Едва имах време да я прихвана, когато тя се освободи трепереща и извика, загубила ума и дума, протягайки ръце към небето: «Боже, о, Боже, помогнете ми!» И веднага, по-бърза от мълния, падна на колене на десет крачки от мен. Слушах как риданията я задушават. Приближих се да й помогна, но тя улови ръцете ми, обля ги в сълзи и прегръщайки дори от време на време коленете ми, заповтаря: «Да, вие, вие ще ме спасите! Вие не искате смъртта ми. Оставете ме, спасете ме, оставете ме в името Божие, оставете ме!» Тези несвързани думи едва се изтръгваха сред удвоените й ридания. В същото време тя ме държеше така здраво, че не ме оставяше да се отдалеча. Тогава, събирайки всичките си сили, аз я вдигнах на ръце. В същия миг сълзите й престанаха да се леят, тя млъкна, вдърви се и силни конвулсии последваха тази буря.

Признавам си, бях много развълнуван и, мисля, щях да изпълня молбата й, дори да не бях принуден от обстоятелствата. Истината е, че след като се погрижих за нея, аз я оставих, както тя ме молеше, и за което се поздравявам. Вече почти съм възнаграден за това.

Очаквах, както в деня на моето първо признание, тя да не се яви вечерта. Но тя слезе към осем часа в салона и само съобщи на всички, че не й било добре. Лицето й беше измъчено, гласът — слаб, държането принудено, но погледът й беше нежен и тя често го спираше на мен. Отказа да играе и аз бях принуден да заема нейното място, а тя седна до мен. По време на вечерята остана сама в салона. Когато се върнахме, стори ми се, че е плакала. За да се уверя в това, запитах я дали пак не й е прилошало, на което тя мило ми отговори: «Тази болест не си отива тъй бързо, както идва!» Най-сетне, когато се отправихме към стаите си, аз й подадох ръка; пред вратата на нейната стая тя стисна силно ръката ми. Вярно, този жест сякаш беше несъзнателен, но толкова по-добре. Това е още едно доказателство за моята власт.

Обзалагам се, че сега е очарована от постигнатото; работата е добре свършена, остава само да се възползуваме. Може би, докато ви пиша, тази сладостна мисъл вече й минава през ума; но дори и да замисля нов план за защита, нали знаем докъде водят подобни планове? Питам ви би ли могла да издържи повече от нашата най-близка среща. Разбира се, подготвен съм за още някоя и друга превземка, преди да ми отстъпят, но това е нищо! Направят ли първата стъпка, тези строги светици трудно се спират. Тяхната любов е истински взрив; съпротивата дава повече сила. Моята дива светица ще тича след мен, ако аз престана да тичам след нея.

И най-сетне, моя прелестна приятелко, аз начаса ще се явя при вас, за да ви подканя да изпълните дадената дума. Вие несъмнено не сте забравили какво ми обещахте след успеха — да измените на кавалера, нали? Готова ли сте? Аз жадувам за този миг, сякаш никога не сме се познавали. Всъщност това, че ви познавам, е може би още една причина да ви желая.

«Аз съм справедлив, ала не съм галантен.»^[1]

Това ще бъде първата ми изневяра спрямо моята трудна победа; обещавам ви да се възползувам от първия предлог, за да се отделя за двадесет и четири часа от нея. Така ще я накажа, задето ме държа толкова дълго далеч от вас. Знаете ли, че от два месеца се занимавам с тази история? Да, два месеца и три дни; смятам и утрешния ден, защото тогава ще бъде завършекът. Това ми припомни, че госпожица дьо Б. се съпротивява цели три месеца. Много ми е приятно да се убедя, че откровеното кокетство има повече защитни сили от строгата добродетел.

Прощавайте, моя прелестна приятелко, трябва да ви напусна, защото вече е много късно. Писмото ми ме заведе по-далеч, отколкото смятах, но тъй като ще го изпратя утре сутринта, исках да се възползувам да ви дам един ден по-рано възможността да споделите радостта на приятеля си.

Замъкът… 2 октомври 17… вечерта“