Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (75)

Писмо LXXII

Кавалерът Дансьони до Сесил Воланж

(Предадено едва на 14-и)

 

„О, моя Сесил, как завиждам на Валмон! Утре той ще ви види. Ще ви донесе това писмо; а аз ще чезна далеч от вас и ще влача тъжното си съществуване, изпълнено със съжаления и скръб! Моя приятелко, моя нежна приятелко, съжалете ме за мъките ми; съжалете ме и за страданията, които ви причиних. Те ме карат да губя смелост.

Колко ужасно е, че аз съм причина за злочестините ви! Без мен вие щяхте да бъдете щастлива и спокойна! Прощавате ли ми? Кажете, ах, кажете, че ми прощавате; кажете ми, че ме обичате, че ще ме обичате винаги! Необходимо ми е да ми го повтаряте. Не защото се съмнявам, но сякаш колкото съм по-уверен в това, толкова по-сладостно ми става да слушам, като ми го повтарят! Вие ме обичате, нали? Да, вие ме обичате от цялата си душа. Не забравям, че това бяха последните думи, които ви чух да ми казвате. Как ги прикътах в сърцето си! Как дълбоко се запечатаха те в него и с какъв възторг им отговори моето сърце!

Уви! В този миг на щастие дори през ум не ми минаваше каква ужасна съдба ни очаква! Да обмислим, моя Сесил, как да я облекчим. Според думите на приятеля ми не е толкова мъчно, ако и вие му се доверите, както той го заслужава.

Огорчих се, признавам ви, че имате лошо мнение за него. Отгатнах в това предубеждението на майка ви. Само заради нея избягвах известно време този истински любезен човек, който днес е готов да направи всичко за мен и да се мъчи да ни събере, след като майка ви ни раздели. Заклевам ви, моя скъпа приятелко, постарайте се да го приемете благосклонно. Не забравяйте, той е мой приятел, иска да стане и ваш приятел; само той може да ми върне щастието да ви видя. Ако тези причини не могат да ви убедят, моя Сесил, значи, вие не ме обичате, колкото аз ви обичам, вие не ме обичате както преди. Ах, ако някога любовта ви намалее!… Но не, сърцето на моята Сесил е мое, мое за цял живот. И дори да ми е съдено да изживея мъките на една нещастна любов, моето постоянство ще ме спаси от мъките на невярната любов.

Довиждане, моя чаровна приятелко. Не забравяйте колко страдам и само от вас зависи да ме направите щастлив, истински щастлив! Послушайте молбата на моето сърце и приемете най-нежните любовни целувки.

Париж, 11 септември 17…“