Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (12)

Писмо X

Маркиза дьо Мертьой до виконт дьо Валмон

 

„Сърдите ли ми се, виконте? Или умряхте? Или може би живеете само за вашата президентша? Тази жена, която ви върна «младежките илюзии», скоро ще ви върне и смехотворните предразсъдъци. Ето че вече сте свенлив роб; защо да не започнете да въздишате и като влюбен. Вие се отказвате от дръзките си успехи. Ето че действувате без правилата си, оставяйки всичко на случайността или по-скоро на прищявката. Не си ли спомняте вече, че любовта като медицината е само «изкуство да се подпомага природата»? Виждате ли ме, с вашите камъни във вашата градина, но моля, без излишно възгордяване, защото това значи да вадите нож на умряло куче. «Тя трябва сама да ми се отдаде» — казвате вие. Разбира се, че трябва. И ще ви се отдаде, както и всички други, с тази разлика, че ще го стори неохотно. Но за да се отдаде тя накрая, най-сигурното средство е да се започне, като я вземете вие. Какво безразсъдство на любовта е този смешен нюанс! Казвам «любовта», защото вие сте влюбен. Да ви говоря друго, би означавало да ви лъжа, би означавало да крия от вас болестта ви. Кажете ми, моля ви се, въздишащ любовнико, нима смятате, че сте взели насила жените, които са станали ваши? Колкото и да ни се иска да се отдадем, колкото и да бързаме да го сторим, все пак необходим ни е предлог, а има ли по-удобен предлог за нас, отколкото да си даваме вид, че отстъпваме пред насилието? На мен, признавам си, най-много ми харесва бързо и ловко нападение, в което въпреки бързината всичко се извършва поред; по този начин никога не изпадаме в неприятното затруднение сами да заглаждаме някоя несръчна постъпка, от която дори би трябвало да се възползуваме; това запазва привидно впечатлението за насилие дори когато отстъпваме, и изкусно ласкае две наши любими страсти — славата от съпротивата и удоволствието от поражението. Признавам, че този дар, по-рядък, отколкото можем да си представим, винаги ми е доставял удоволствие дори когато не са ме прелъстявали; и понякога ми се е случвало да се отдам единствено за награда. Така в древните турнири красотата е била награда за храбростта и ловкостта.

Но вие, който вече не сте същият човек, вие се държите тъй, като че ли се боите от успеха. Е, откога пътувате като охлюв и по околни пътища? Драги приятелю, когато човек иска да пристигне навреме, взема пощенска кола и пътува по широкия друм! Но да оставим тази тема, която ми разваля настроението, защото ме лишава от удоволствието да ви видя. Поне пишете ми по-често и ме уведомявайте за успехите си. Знаете ли, че това смешно похождение ви занимава вече две седмици и вие пренебрегвате всичко живо?

Като споменах «пренебрежение», та се сетих — да ви кажа ли, вие приличате на хората, които редовно се осведомяват за състоянието на болните си приятели, но никога не дочакват отговор. Последното ви писмо завършваше с въпроса дали кавалерът не е умрял. Аз не отговарям, а на вас дори през ум не ви минава да се разтревожите! Забравяте ли, че любовникът ми е ваш стар приятел? Моля, успокойте се, той не е умрял. Или ако беше мъртъв, щеше да е от прекомерна радост. Клетият кавалер! Ласкав и създаден за любов! Как пламенно умее да обича! Просто главата ми се завърта! Право да ви кажа, пълното щастие, което изпитва от моята любов, наистина ме привързва към него.

Колко щастлив го направих същия ден, в който ви писах, че смятам да се разделя с него! Наистина точно когато ми съобщиха, че е дошъл, аз обмислях как най-добре да го докарам до отчаяние. Не знам стори ли ми се, или беше тъй, но той никога не ми се бе виждал тъй пленителен. Въпреки това приех го нелюбезно. Той се надяваше да прекара два часа с мен, преди да отворя вратата си за останалите гости. Казах му, че трябва да изляза; той ме запита къде отивам; отказах да му обясня. Той настоя. «Отивам там, където на вас не ви е мястото» — отговорих му раздразнено. За негово щастие този отговор просто го зашемети, защото само да беше изрекъл една дума, неминуемо щеше да последва такава сцена, която би ни довела до замислената от мен раздяла. Изненадана от мълчанието му, вдигнах очи към него без друг умисъл, кълна ви се, освен да видя каква физиономия е направил. И съзрях върху очарователното му лице онази тъй дълбока и тъй нежна тъга, на която, както и вие сам знаете, е трудно да се устои. Една и съща причина предизвика една и съща последица — за втори път бях победена. От този миг единствената ми мисъл беше как да загладя вината си. «Излизам по работа — казах му малко по-ласкаво, — и то по работа, която ви засяга, но не ме разпитвайте. Ще вечерям у дома. Елате и вие и ще узнаете всичко.» Тогава отново му се възвърна дарбата да говори, но аз не му дадох възможност да каже нито дума. «Бързам много — добавих. — Оставете ме. До довечера.» Той ми целуна ръка и излезе.

Тогава, за да го възнаградя, а може би, за да се възнаградя самата аз, реших да му покажа малката си къща, за която той изобщо нямаше представа. Извиках моята вярна Виктоар. Оплаках се от главоболие. Казах пред всички в къщи, че си лягам. Когато останах насаме с истинската си прислужница, двете се преоблякохме — тя като лакей, аз като камериерка. Тя извика наемна кола, която дойде до градинската врата, качихме се и щом стигнах в моя храм на любовта, облякох най-съблазнителния си тоалет за срещи. Просто чуден е, сама съм го измислила; през него нищо не се вижда, но всичко се отгатва. Обещавам да ви дам модела за вашата президентша, когато я направите достойна да го носи.

След тези приготовления, докато Виктоар се занимаваше с другите подробности, прочетох една глава от «Софа»^[1], едно писмо от «Новата Елоиз» и две приказки от Лафонтен, за да се настроя за различните отсенки, които смятах да приложа в случая. В това време моят кавалер пристига в дома ми, както обикновено забързан. Портиерът не го поканва и му съобщава, че съм болна — първа злополука. Той обаче му подава записка от мен, разбира се, не с моя почерк според правилото ми за предпазливост. Отваря я и прочита написаното от Виктоар.

«Точно в девет часа на булеварда срещу кафенетата.»

Веднага се отправя натам; един дребен лакей, когото не познава, или поне той си мисли, че не познава, защото това е все моята Виктоар, му съобщава, че трябва да освободи колата и да го последва. Цялата тази романтична обстановка разпалва въображението му, а разпалената глава на всичко е готова. Той пристига най-сетне напълно омагьосан от изненада и любов. За да му дам време да се съвземе, правим малка разходка из горичката, после го повеждам към къщи. Той вижда първо маса с два прибора, после подреденото легло. Минаваме в разкошния будоар. Там наполовина по програма, наполовина от искрено чувство аз го прегърнах и се отпуснах в краката му: «Скъпи приятелю — казах му, — исках да ти запазя цялата изненада от този миг, но сега се упреквам, че те огорчих с привидно лошото си настроение и макар и за малко, скрих от теб какво става в сърцето ми. Прости ми за грешките; бих желала да ги изкупя със силната си любов.» Представяте си последиците от тази прочувствена реч! Щастливият кавалер ме повдигна и прошката беше скрепена на същата отоманка, където вие и аз скрепихме тъй весело по съвсем същия начин нашата вечна раздяла.

Тъй като имахме пред себе си шест часа, за да бъдем заедно, и аз бях решила през цялото време той да изпитва еднаква сладост, мъчех се да сдържам пламенните му пориви и заменях с мило кокетство нежността. Струва ми се, че никога не съм влагала толкова плам да се харесам, нито пък някога съм била тъй доволна от себе си. След вечерята ту дете, ту умница, ту игрива, ту чувствителна, а от време на време и разпусната, аз се забавлявах да се държа с него като със султан в неговия сарай, където едно след друго изобразявах различни одалиски. И наистина, макар и да раздаваше неуморно ласките си на една и съща жена, те всеки път сякаш бяха за нова любовница.

Най-сетне на разсъмване трябваше да се разделим; и каквото и да каза, както и да се мъчи да ми докаже противното, той имаше нужда от почивка, макар да не я желаеше. Когато вече излизахме и се сбогувахме за последен път, аз взех ключа от тази прелестна обител и му го подадох с думите: «Уредих я само за вас, справедливо е да бъдете неин господар, на жертвоприносителя се пада да разполага с храма.» С тази хитрост предвардих размислите, които биха могли да се породят в главата му от наистина подозрителното притежание на малката къща. Познавам го достатъчно добре, затова съм напълно убедена, че няма да я използува с никоя друга, освен с мен; а ако на мен ми хрумне да отида там без него, имам още един ключ. Той пламенно настояваше да си определим следващата среща, но аз го обичам още твърде много, за да желая да го изчерпя толкова бързо. Излишества можем да си позволяваме само с онези, които възнамеряваме скоро да изоставим. Той, миличкият, не знае това, но за негово щастие аз го зная и заради двамата.

Едва сега виждам, че е вече три часът и че написах цял том, след като имах намерение да ви драсна само две думи. Това е магията на споделените приятелски тайни; благодарение на нея и до днес обичам вас най-много от всички, но ако не искам да скривам истината, трябва да призная, че най-много ми харесва кавалерът.

12 август 17…“