Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (160)

Писмо CLVII

Кавалерът Дансьони до виконт дьо Валмон

 

„Драги виконте, не бива да се съмнявате нито в моите чувства, нито в моите постъпки. Как бих могъл да не изпълня желанията на моята Сесил! Ах, разбира се, нея, единствено нея обичам и ще обичам винаги! Простодушието й, нежността й са тъй чаровни… дори да съм се поддал на някаква слабост, нищо не може да ги заличи. Увлечен, без сам да забележа, ако бих могъл така да се изразя, в друга история, дори сред най-големите наслади се смущавах при спомена за Сесил. И може би никога не съм я почитал тъй силно в сърцето си, както в момента, когато съм й изменял. Моля ви, приятелю, да щадим чувствителността й, да скрием от нея моите прегрешения не за да я излъжем, а за да не я огорчим. Аз пламенно мечтая да даря щастие на Сесил и никога няма да си простя грешка, която би й струвала дори една сълза.

Моето «ново поведение», както казвате, заслужава насмешката ви, чувствувам го; но не то ме ръководи в този момент; и още утре ще го докажа. Ще отида при тази, която стана причина за моята заблуда и която я сподели с мен, и ще й кажа, обвинявайки се: «Четете в сърцето ми, то е изпълнено с най-нежно приятелство към вас; приятелството, съчетано с желание, прилича толкова много на любов!… Ние и двамата се излъгахме, но податлив на грешки, аз съм неспособен на вероломство.» Познавам моята приятелка, тя е толкова честна, колкото и снизходителна. Не само ще ми прости, но и ще се съгласи с мен. Тя самата често се упрекваше, че е изменила на приятелството; любовта я плашеше. По-мъдра от мен, тя ще засили в сърцето ми спасителния страх, който аз дръзко се стремях да залича в нейното. И на нея ще дължа, че съм станал по-добър, както на вас, че ще стана по-щастлив. О, мои приятели, разделете си моята благодарност! Мисълта, че ви дължа щастието си, го прави още по-скъпо за мен.

Довиждане, драги виконте! Въпреки голямата си радост мисля за вашите терзания и ви съчувствувам. Защо не мога да ви бъда полезен? Нима госпожа дьо Турвел е все така неумолима? Казват, че била много болна! Боже мой, колко ми е мъчно за вас! Дано тя си възвърне здравето и снизхождението, за да ви направи щастлив завинаги! Такова е моето приятелско пожелание. Дано то да се осъществи чрез любовта.

Бих искал да говоря по-дълго с вас, но часът напредва и може би Сесил ме чака вече.

Париж, 5 декември 17…“