Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (9)

Глава 9
Тифи

И ето ме тук. На ледения кей. В „неутрални дрехи, с които да мога да работя“, според Катрин, която ми се хили безочливо, а вятърът брули сламенорусата й коса покрай страните й, докато чакаме круизния кораб да свали мачтата, да обърне три платна по вятъра или каквото там правят подобни кораби, за да позволят на хората да се качат на борда.

— Имаш идеалните пропорции за подобни неща — обяснява ми Катрин. — Ти си любимият ми модел, Тифи. Сериозно. Това ще бъде абсолютно страхотно.

Повдигам една вежда, загледана в морето. Не виждам кой знае какъв избор на модели, от които Катрин да си избира. Също така през годините леко се изморих да слушам хората да възхваляват „пропорциите“ ми. Там е работата, че съм подобна на апартамента на Гърти и Мо, но на обратно — точно с около двайсет процента по-голяма от средностатистическата жена. Във всички посоки. Майка ми обича да твърди, че съм с „едър кокал“, защото баща ми бил дървосекач като млад (Така ли? Знам, че е стар, обаче дървосекачите не съществуват ли само в приказките?). Рядко успявам да вляза в някое помещение, без някой услужливо да ме информира, че съм много висока за жена.

Понякога това дразни хората, сякаш нарочно заемам повече място, отколкото ми се полага, а понякога ги плаши, особено когато са свикнали да гледат отвисоко жените, с които разговарят, но най-вече ги кара да правят много комплименти за „пропорциите“ ми. Мисля, че това, което казват в действителност, е: „Майчице, ама че си голяма, но без да си особено дебела!“ или „Браво на теб, че си висока, но не кльощава!“. Или може би: „Объркваш представата ми за половете, тъй като имаш съвсем женски форми въпреки факта, че си с височината и широчината на средностатистически мъж!“.

— Ти си от типа жени, които са харесвали в съветските републики — продължава Катрин, в неведение за повдигнатата ми вежда. — Нали знаеш, на техните плакати за жени, които са се трудели на полето, докато мъжете са ходели на война, нещо подобно.

— Жените от съветските републики са носили доста кроше^[1], а? — питам докачливо в отговор.

Навън ръми, а морето изглежда много различно от натоварен кей като този — доста по-малко бляскаво, отколкото ако го гледаш от плажа. В действителност е просто една голяма, студена солена баня, това е. Чудя се колко ли й е топло в момента на директорката ни за авторските права по време на съвещанието й с колегите за обсъждане на международния обсег на книгите, които ще издаваме напролет.

— Възможно е, възможно е — размишлява Катрин. — Добра идея, Тифи! Как мислиш… да включим една глава за историята на крошето в следващата книга?

— Не — отговарям й твърдо. — Това няма да се хареса на твоите читатели.

Идеите на Катрин трябва бързо да бъдат попарвани още в зародиш. А в случая определено съм права. Никой не желае история — те искат просто идея за нещо ново, което да изплетат на една кука и да дадат на внуците си, за да се лигавят отгоре му.

— Но…

— Просто ти обяснявам каква е бруталността на пазара, Катрин — отвръщам. Това е една от любимите ми реплики. Добрият стар пазар винаги е на линия, за да поеме вината. — Хората не искат история в книгите си за плетиво. Искат хубави снимки и лесни инструкции.

След като всичките ни документи са проверени, се качваме на борда. Човек не може наистина да разбере къде свършва кеят и къде започва корабът — сякаш влизаш в сграда и получаваш едва доловим световъртеж, като че ли подът леко се мести под краката ти. Очаквах да получим различно, по-ентусиазирано посрещане, тъй като сме гости, които са били поканени тук, но просто се влачим с останалата тълпа. Всички хора от която са поне двайсет пъти по-богати от мен — очевидно — и много по-добре облечени.

Корабът всъщност е доста малък за круизен — само с размера на, да речем, Портсмут вместо на Лондон. Учтиво ни набутват в един ъгъл на „развлекателната зона“, за да си чакаме реда. Ще започнем, след като гостите се наобядват.

Никой не носи обяд за нас. Катрин, разбира се, си е донесла собствени сандвичи. Със сардини. Бодро ми предлага половината, което всъщност е много мило от нейна страна, и най-сетне къркоренето на стомаха ми става толкова силно, че ме кара да се предам и да взема един. Нервна съм. Последния път, в който бях на круиз, бях с Джъстин, корабът обикаляше гръцките острови, а аз определено сияех от любов и хормони вследствие на секса. Сега, свита в един ъгъл с три торби от супермаркета, пълни с игли за плетене, куки за кроше и вълна, придружавана от бивша хипарка и сандвич със сардини, повече не мога да отричам факта, че животът ми не е тръгнал на добре.

— Е, какъв е планът? — питам Катрин, като отхапвам коричките на сандвича. Рибеният вкус не е толкова зле по краищата. — Какво трябва да правя?

— Първо ще демонстрирам как се вземат мерки върху теб — обяснява ми тя. — След това ще премина през основните плетки за всички начинаещи, после ще използвам предварително подготвените си неща, за да видят как сам можеш да си направиш чудесно плетено облекло по мярка! И разбира се, ще им покажа петте си най-добри съвета за вземане на мерки междувременно.

„Вземане на мерки междувременно“ е една от известните фрази на Катрин. Обаче първо трябва да стане известна.

Накрая, когато най-сетне е време за нашето шоу, събираме доста голяма тълпа. Катрин знае как да го постигне — вероятно има опит от митинги и подобни събития от едно време. Тълпата се състои основно от възрастни дами и техните съпрузи, но има и няколко по-млади жени на около двайсет и трийсет години и дори двама-трима мъже. Чувствам се доста обнадеждена. Може би Катрин има право и крошето наистина набира популярност.

— А сега ръкопляскания за моята разкошна асистентка! — казва тя, сякаш правим фокуснически номер.

Всъщност илюзионистът в другия край на развлекателната зона изглежда доста кисел.

Всички послушно ми ръкопляскат, а аз се опитвам да изглеждам бодра и крошетна, но все още ми е студено и се чувствам безцветна в неутралните си дрехи — бели дънки, бледосива тениска и чудесна жилетка в топло розово, която мислех, че съм продала по някое време миналата година, но преоткрих в гардероба си тази сутрин. Тя е единственият цветен елемент в това облекло и мога да позная, че Катрин е на път да…

— Сваляй жилетката! — нарежда тя и вече ме съблича. Това е толкова лишено от достойнство. И студено. — Всички ли внимавате? Приберете телефоните, моля! Успяхме да оцелеем през Студената война и без да проверяваме фейсбук на всеки пет минути, нали така? Ааа? Точно така, една различна гледна точка за всички ви! Без телефони е съвсем друго!

Опитвам се да не се разсмея. Това е типично в стила на Катрин — винаги споменава Студената война, за да стресне хората и да ги накара да й се подчиняват.

Започва да ме мери — врат, рамене, бюст, ханш, бедра — и ми хрумва, че мерките ми се четат на глас пред една наистина голяма група от хора, което ме кара да искам да се разсмея още по-силно. Класика, а не ти е позволено да се смееш и затова изведнъж точно това е нещото, което искаш повече от всичко.

Катрин ме стрелва с предупредителен поглед, докато мери бедрата ми и приказва за надиплянето, за да се създаде достатъчно „място за задницата“, и без съмнение, усеща как тялото ми започва да се тресе от потиснат кикот. Знам, че трябва да се държа професионално. Знам, че сега не мога просто да избухна в смях — напълно ще подроня авторитета й. Но… Вижте ме само. Онази възрастна дама току-що записа размера от вътрешната страна на бедрата ми в тетрадката си. А онзи мъж отзад прилича…

Онзи мъж отзад… Това…

Това е Джъстин.

Той се отдръпва, когато го забелязвам, и се изнизва през тълпата. Но първо, преди да си тръгне, спира поглед върху очите ми. Това изпраща ток през цялото ми тяло, защото не е обичайният зрителен контакт. Този е много различен. От онзи тип, в който потъваш точно преди да хвърлиш двайсетачка на масата и да си запроправяш път, за да излезеш от кръчмата и да си хванеш такси до вкъщи, или в момента, когато оставяш чашата с виното и се отправяш нагоре по стълбите към спалнята.

Това е сексуален зрителен контакт. Очите му казват „разсъбличам те наум“. Мъжът, който ме заряза преди месеци, който не ми е вдигнал нито веднъж оттогава, чиято годеница вероятно е на същия този кораб с него… Той ме гледа по този начин. И в този момент съм по-изложена на показ, отколкото безброй възрастни дами с тетрадки могат да ме накарат да се почувствам. Чувствам се напълно гола.