Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (41)

Глава 41
Тифи

— Добре ли си? — е първият въпрос на Мо. — Ходи ли в Спешното?

Гърти, от друга страна, се фокусира върху истинския проблем.

— Защо не ни каза за случката в банята по-рано? Да не би да си влюбена в този мъж, с когото делиш едно легло, и да го криеш, защото накрая ще си легнеш с него, а аз изрично ти казах, че първото правило за съквартиранти е да не спиш с човека, с когото делиш жилището?

— Да, добре съм, и не, но Леон прегледа глезена ми с помощта на приятелка, която е лекарка. Очевидно се нуждая само от много почивка. И уиски. Зависи чие медицинско мнение искаш.

— А сега на моя въпрос — обажда се Гърти.

— Не, не съм влюбена в него — казвам й, като се намествам на леглото, и потръпвам, когато глезенът ми започва да пулсира. — И няма да спя с него. Той ми е приятел.

— Необвързан ли е?

— Ами да, всъщност. Но…

— Съжалявам, но само искам да се уверя, Тифи; някой преглеждал ли те е за…

— О, млъквай, Мо — прекъсва го Гърти. — Тя е с човек, обучен за медицинска сестра. Жената е добре. Тифи, сигурна ли си, че не страдаш от Стокхолмски синдром?

— Моля?

— Медицинска сестра от Спешно отделение е много различно нещо от сестра по палиативни грижи…

— Стокхолмски синдром?

— Да — потвърждава Гърти. — Този мъж ти осигури дом, когато беше бездомна. Беше принудена да спиш в леглото му и сега си мислиш, че си влюбена в него.

— Не си мисля, че съм влюбена в него — напомням й търпеливо. — Казах ти, той ми е приятел.

— Но това е било среща — обявява Гърти.

— Тифи, звучиш като да си добре, но просто искам да провериш отново… в момента разглеждам сайта на Националната здравна служба… можеш ли да стъпваш на този крак?

— Ти с Гугъл не си по-добър от медицинска сестра с доктор на телефона — осведомява го Гърти.

— Не беше среща — възразявам, макар да съм доста сигурна, че беше.

Ще ми се Мо и Гърти да не бяха възприели този нов навик да вдигат телефона заедно винаги когато и двамата са у дома. Обадих се на Мо, защото исках да говоря с Мо. Не че не обичам да говоря с Гърти, но това просто е много различно изживяване и не е задължително такова, което да искаш, след като едва не си се удавил.

— Ще трябва пак да ми обясниш цялата тази работа с Джони Уайт — продължава Гърти.

Поглеждам часовника на телефона си. Остават само пет минути, преди Леон да се върне с обяда.

— Вижте, трябва да затварям — казвам. — Но, Мо, добре съм. И, Гърти, успокой си майчините инстинкти, моля те. Той не се опитва да спи с мен, да ме вкара в капан или да ме заключи в мазето си, ясно? Всъщност почти сигурна съм, че изобщо не се интересува от мен.

— Но ти се интересуваш от него? — настоява Гърти.

— Дочуване, Гърти!

— Грижи се за себе си, Тифи — успява да вметне Мо, преди Гърти да затвори телефона (тя не е по сбогуванията).

Веднага след това набирам номера на Рейчъл.

* * *

— Значи, основното тук е — обобщава Рейчъл, — че все още ти предстои да общуваш с Леон по начин, който не включва да се събличаш по бельо.

— Ъмм.

Хиля се.

— По-добре стой облечена от сега нататък. Ще те вземе за… как се наричаха онези мъже, които обичат да се разкриват в парка?

— Ей! — възразявам аз. — Аз не…

— Само казвам това, което всички си мислят, скъпа. И си напълно сигурна, че няма да гушнеш букета?

— Чувствам се добре, честно. Само малко ме боли и съм изморена.

— Добре тогава. В такъв случай изкарай си добре с безплатния престой в хотела и ми се обади, ако откриеш, че случайно си сваляш сутиена по време на вечерята.

На вратата се почуква.

— Ох. Трябва да затварям, чао! — изсъсквам в телефона. — Влизай — провиквам се.

Успях да си облека блузата, която Бабс ми остави, докато Леон го нямаше, така че сега съм прилично облечена, поне от кръста нагоре.

Той се усмихва и ми подава много пълна торба с нещо, което мирише на риба с картофки. Ахвам от щастие.

— Подобаваща храна за крайбрежието!

— И…

Леон бърка в торбата и вади още една, като ми я подава. Поглеждам вътре: кексчета „Червено кадифе“ с глазура от крема сирене.

— Сладкиши! Най-хубавият вид сладкиши!

— По нареждане на лекаря. — Той замълчава за миг. — Е, Соша каза: „Дай й храна“. Пържената риба и кексчетата бяха артистична импровизация.

Косата му е почти суха; от солта е станала дори по-къдрава и не спира да изскача иззад ушите му. Хваща ме, че го гледам, докато се опитва да я приглади назад, и ми се усмихва печално.

— Не биваше да ме виждаш в подобен вид — оправдава се.

— О, а се очакваше ти да ме виждаш в това? — отвръщам, като махвам неопределено по посока на огромната си раздърпана блуза, бледо лице и напълно сплъстена коса. — Стил „Удавен плъх“ е любимият ми вид.

— Подобна на русалка? — предлага Леон.

— Странно, че го споменаваш. Наистина имам перка тук отдолу — казвам, като потупвам одеялото върху краката си.

Леон се усмихва на думите ми и поставя опаковките с храна на леглото помежду ни. Изритва обувките си и сяда, като внимава да не докосва подутия ми глезен.

Храната е невероятна. Точно от това се нуждаех, макар да не го знаех, преди да я подуша. Леон е взел почти всяка добавка към рибата и картофките, за която човек може да се сети — грахово пюре, лучени кръгчета, къри, кисел лук, дори една от онези прилични на пластмасови наденички, които винаги държат зад витрината, — и заедно омитаме всичко. Когато се стига до кексчетата, довършването на последните хапки изисква сериозно усилие на волята.

— Едва да не умреш било изтощително — обявявам, изведнъж повалена от умората.

— Поспи — предлага Леон.

— Не се ли тревожиш, че ще заспя и никога повече няма да се събудя отново? — питам, а клепачите ми вече падат.

Да си сит и да си на топло, е чудесно. Никога повече няма да приемам тези неща за даденост.

— Просто ще те будя на всеки пет минути да проверявам дали имаш мозъчно увреждане — допълва той.

Ококорвам се.

— На всеки пет минути?

Леон се кикоти, като вече събира вещите си и се отправя към вратата.

— Ще се видим след няколко часа.

— О. Медицинските сестри не бива да се шегуват — виквам след него, но не мисля, че ме чува.

Може би само си мисля, че съм го казала. Заспивам в момента, в който бравата щраква зад гърба му.

* * *

Будя се с подскок, който изпраща пронизваща болка в глезена ми. Извиквам и се оглеждам наоколо. Тапети на цветя. У дома ли съм? Кой е този мъж до вратата, който чете…

— „Здрач“?

Леон примигва към мен и оставя книгата в скута си.

— Доста бързо премина от безсъзнание към осъдителност.

— За секунда наистина помислих, че това е странен сън — обяснявам. — Но твоята версия в съня ми би имала много по-добър вкус за книги.

— Бабс можеше да предложи само това. Как се чувстваш?

Обмислям отговора. Глезенът ми пулсира и усещам гърлото си ужасно болезнено и солено, но болката в главата ми е изчезнала. Чувствам, че и коремните мускули ще ме болят обаче от цялото кашляне.

— Всъщност много по-добре.

Той се усмихва. Наистина е много сладък, когато се усмихва. Когато е сериозен, лицето му е леко свирепо — фина костна структура на челото, скулите, челюстта, — но когато се усмихва, всичко, което виждаш, са нежни устни, тъмни очи и бели зъби.

Поглеждам часа на телефона си по-скоро за да откъсна очи от него, отколкото заради нещо друго — изведнъж съм съвсем наясно, че лежа в легло с чорлава коса и голи крака, само наполовина скрити под одеялата.

— Шест и половина?

— Спеше ти се.

— Ти какво прави през цялото това време? — питам го.

Леон ми показва книгоразделителя си — прочел е почти целия „Здрач“.

— Тази Бела Суон е много популярна за някого, който се обявява за толкова непривлекателен — обяснява ми той. — Струва ми се, че всеки мъж в книгата, който не е баща й, е влюбен в нея.

Кимвам тържествено.

— Много е трудно да си на мястото на Бела.

— Блестящите гаджета не може да са лесна работа — съгласява се Леон. — Искаш ли да пробваш да вървиш с този глезен?

— Не може ли просто да си остана в леглото завинаги?

— Очакват те вечеря и още уиски, ако успееш да слезеш на долния етаж.

Стрелвам го с поглед. Той вдига очи към мен, напълно спокоен, и осъзнавам, че сигурно чудесно се справя с работата си на медицинска сестра.

— Хубаво. Но първо трябва да се извърнеш, за да мога да си обуя панталона.

Леон не казва нищо за факта, че вече е видял твърде много, за да е необходимо да се обръща; само се завърта във фотьойла и отново отваря „Здрач“.