Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (55)

Глава 55
Тифи

Облягам се назад в стола си и свалям очи от екрана. Гледам го от прекалено дълго време — снимките на плетивата от замъка бяха публикувани във „Фимейл“ — секцията на „Дейли Мейл“ за жени, и това е странно. Катрин официално е знаменитост. Не мога да повярвам колко бързо се случи всичко, също така не мога да спра да чета коментари от други жени за това колко е секси Леон на тези снимки. Очевидно вече знам колко е секси, но все пак едновременно е ужасно и някак хубаво да получиш и външно потвърждение.

Чудя се как ли се чувства той по въпроса. Надявам се, че е твърде технологично неспособен, за да прегледа коментарите в „Дейли Мейл“, защото някои от тях наистина са нецензурни. Разбира се, има също така и няколко расистки подмятания, като се има предвид, че това е страница с коментари в интернет, и нещата бързо стигат до спор дали глобалното затопляне е конспирация на либералите и преди да се усетя, вече съм във въртопа на интернет и съм пропиляла половин час да чета чудатите хорски мнения за това дали Тръмп е неонацист и дали ушите на Леон са прекалено големи.

Отивам на терапевтичен сеанс след работа. Както обикновено, Луси седи в почти неловко мълчание известно време и после, привидно спонтанно, аз започвам да й разказвам ужасни, болезнени неща, за които като цяло дори не мога да понеса да мисля. Колко хитро Джъстин ме е накарал да вярвам, че имам лоша памет, за да може винаги да повтаря, че съм запомнила грешно. Колко нагло ме убеждаваше, че съм изхвърлила купища дрехи, а в действителност просто е набутвал неща, които не е искал да нося, в дъното на гардероба.

Колко недоловимо превърна секса в нещо, което му дължа, дори когато ме караше да се чувствам толкова тъжна, че не бях на себе си.

Всичко това е нормално за Луси обаче. Тя просто кима. Или накланя глава. Или понякога — в екстремни случаи, когато съм казала нещо на глас, което почти физически боли да изговоря — се включва с някое подкрепящо „да“.

Този път в края на сеанса ме пита как мисля, че се справям. Започвам с обичайните приказки — „О, това беше толкова страхотно, честно, много благодаря“, както когато фризьорката те пита дали харесваш прическата, която ти е направила току-що. Но Луси просто ме гледа известно време, така че започвам да се питам как наистина се справям? Преди няколко месеца не можех дори да си помисля да откажа на Джъстин, ако ме покани на питие. Хабях по-голямата част от умствените си сили, за да поддържам спомените си. Дори не бях склонна да приема, че ме е тормозил. А сега, ето ме, говоря с Някой Различен От Мо за това, че случилото се с Джъстин не е било по моя вина, и наистина го вярвам.

Слушам много песни на Кели Кларксън, докато се прибирам към къщи с метрото. Мярвам отражението си в стъклото, изправям рамене и срещам собствения си поглед точно като по време на онова първо пътуване от дома на Джъстин до апартамента. Да, очите ми са малко насълзени от сеанса, но този път не нося слънчеви очила.

Знаете ли какво? Изключително горда съм със себе си.

* * *

Получавам отговор на въпроса как се чувства Леон от снимките във „Фимейл“, когато се прибирам у дома. Оставил ми е следната бележка на хладилника:

Не приготвих вечеря. Вече съм прекалено известен за това.

(Тоест поръчах за вкъщи, за да отпразнуваме успеха на Катрин/твоя успех. Вкусна тайландска храна те очаква в хладилника.) х

Е, изглежда, няма намерение да се самозабравя, така че и това е нещо. Слагам тайландската храна в микровълновата, тананикайки си „По-силна (Това, което не те убива)“^[1], и се пресягам за химикалка, докато ястието се върти. Леон ще работи до сряда, след това отива при майка си; няма да го видя лично преди делото на Ричи в петък. Гледа все да е зает — утре сутрин е посещението му до последния Джони Уайт, като планира да вземе най-ранния възможен влак до Кардиф и да се прибере навреме, за да поспи, преди да трябва да се върне на работа. Бих изтъкнала, че това не му предоставя достатъчно почивка, с която да изкара, но мога да позная, че не спи добре дори когато е тук, така че може би е по-добре за него да си намира занимания. Най-сетне е завършил „Стъкленият похлупак“, сигурен знак, че е буден и през деня, и изглежда, сякаш оцелява основно на кофеин — обичайно по това време на месеца нескафето не е толкова намаляло.

Давам по същество:

Радвам се, че толкова ти е допаднал новият ти живот на знаменитост. Аз, от друга страна, ужасно те ревнувам от около стотина жени в интернет, които мислят, че си „адски апетитен, ммм“ и реших, че в пъти предпочитам само аз да мога да те гледам.

Стискам палци Джони Уайт Осми да е Правилният! хх

Когато виждам отговора следващата вечер, мога да позная, че Леон е изтощен. Има нещо в почерка му — по-отпуснат е от обичайно, сякаш не е могъл да събере достатъчно сила, за да държи химикалката нормално.

Джони Уайт Осми не е нашият човек. Всъщност е доста неприятен и голям хомофоб. Също така ме накара да ям много остарели бисквити със смокиня.

Ричи праща поздрави. Добре е. Държи се. х

Хмм. Ричи може и да се държи, но не съм убедена, че това важи за Леон.