Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (52)

Глава 52
Леон

Така. Стоя между две рицарски брони, облечен с вълнен пуловер, загледан в далечината.

Животът ми е станал по-странен с Тифи. Никога не съм се страхувал от странен живот, но напоследък ми е станал по-скоро… удобен. Рутинен, както казваше Кей.

Не мога да остана задълго такъв с Тифи наоколо.

Тя помага на Катрин да нагласи нас, моделите. Другите две манекенки приличат на бездомни тийнейджърки; Мартин ги гледа, сякаш са за ядене. Симпатични са, но разговорът пресъхна, след като обсъдихме тазгодишния „Бейк Оф“^[1], и сега просто отброявам минутите, докато Тифи дойде отново, за да нагласи вълнения ми пуловер по незабележим начин, което (почти съм сигурен) е просто извинение да ме докосва.

Лорди Лорд Илюстратора прелита из снимачната площадка. Той е приятен и елегантен джентълмен; замъкът му е малко разнебитен, но има стаи и подобаващо епични гледки, така че всички изглеждат щастливи.

С изключение на Мартин. Пошегувах се пред Тифи, че ще планирам падението му, но когато не точи лиги по другите модели, изглежда, сякаш се опитва да измисли най-лесния начин, по който да ме бутне от бойната кула. Не мога да го разбера. Никой тук не знае за мен и Тифи — решихме, че така ще бъде най-просто. Но се чудя дали той не се е досетил. Обаче ако знае, защо би му пукало толкова, че да ме гледа толкова кръвнишки?

Е, все едно. Правя каквото ми е наредено и гледам в малко по-различна посока. Просто съм благодарен да се измъкна от апартамента този уикенд; имах лошо предчувствие, че Джъстин ще се появи. И той ще дойде все някога. Очевидно нещата не бяха приключили, когато си тръгна миналата събота. И все пак оттогава е доста тих. Без цветя, без съобщения, без да се появява при Тифи, независимо къде е тя и независимо че той няма откъде да знае къде би била. Подозрително. Тревожа се, че изчаква нещо. Подобни мъже не си отиват след малко сплашване.

Опитвам се да не се прозявам (буден съм от много, много часове, само с кратки подремвания). Оставям погледа ми да се насочи към Тифи. Тя носи гумени ботуши и сини боядисани дънки и се е излегнала настрани върху огромен стол в стил „Игра на тронове“, който стои в ъгъла на оръжейната и вероятно не е предназначен за сядане. За секунда виждам част от гладка кожа, когато се премества и жилетката й се отваря. Преглъщам. Връщам поглед върху конкретната част далечина, на която настоява фотографът.

Мартин: Добре, да починем двайсет минути!

Хуквам, преди да е успял да ми нареди да направя нещо различно от това да говоря с Тифи (до момента трябваше да прекарвам почивките си в местене на оръжия, да почиствам разпиляна слама и да проверявам една мъничка драскотина на пръста на един от подобните на бездомни модели).

Аз, докато приближавам Тифи в стола, тип трон: На този човек какъв му е проблемът с мен?

Тифи поклаща глава и залюлява крака, за да се изправи.

Тифи: Сериозно, нямам представа. Но с теб се държи дори по-гаднярски, отколкото с нас, нали?

Рейчъл, изсъскване, зад гърба ми: Бягай! Спасявай се! Иде!

Тифи няма нужда да й се повтаря. Хваща ме за ръката и ме повлича по посока на главната зала (гигантска каменна пещера с три стълбища).

Катрин, крещи след нас: Оставяш ме да се оправям с него сама?

Тифи: По дяволите, жено! Просто си представи, че е някой консерватор през седемдесетте, става ли?

Не се обръщам да видя реакцията на Катрин, но чувам изсумтяване от смеха на Рейчъл. Тифи ме дръпва в една натруфена ниша, която изглежда, сякаш някога е приютявала статуя, и ме целува силно по устата.

Тифи: Цял ден те гледам. Непоносимо е. И свирепо ревнувам, че всички останали също могат да го правят.

Чувство, сякаш отпивам нещо топло, се плъзва надолу от гърдите ми и разтегля устните ми в усмивка. Не съм сигурен какво точно да кажа, затова просто я целувам в отговор. Тялото й се притиска в моето срещу студената каменна стена, а ръцете й се увиват около врата ми.

Тифи, до устните ми: Следващият уикенд.

Аз: Ммм?

(Зает съм да целувам.)

Тифи: Ще бъдем само двамата. Сами. В апартамента си. И ако някой ни прекъсне или те завлече да се грижиш за одрасканото пръстче на някакъв осемнайсетгодишен, лично ще го екзекутирам.

Пауза.

Тифи: Извинявай. Цялата тази замъчна обстановка явно ми е влязла в главата.

Отдръпвам се, вглеждам се в нейно лице. Не съм ли й казал? Трябва да съм й казал.

Тифи: Какво? Какво има?

Аз: Делото на Ричи е в петък. Съжалявам. Ще остана при мама уикенда след това… не ти ли казах?

Изпитвам познат страх. Това ще бъде началото на неприятен разговор — забравил съм да й кажа нещо, променям плановете й…

Тифи: Не! Наистина ли?

Стомахът ми се свива. Пресягам се, за да я гушна отново, но тя изблъсква ръката ми с широко отворени очи.

Тифи: Не си ми казал! Леон… не знаех. Толкова съжалявам, но… Премиерата на Катрин…

Сега съм объркан. Защо тя съжалява?

Тифи: Исках да дойда, но премиерата на Катрин е в петък. Не мога да повярвам. Ще кажеш ли на Ричи да се обади, когато съм у дома, за да мога да му се извиня подобаващо?

Аз: За какво?

Тифи превърта очи нетърпеливо.

Тифи: Задето няма да мога да дойда на обжалването!

Зяпам я. Примигвам малко. Отпускам се, когато осъзнавам, че тя всъщност не е ядосана на мен.

Аз: Изобщо не съм очаквал…

Тифи: Занасяш ли се? Не мислеше, че ще присъствам? Та това е Ричи!

Аз: Наистина ли искаше да дойдеш?

Тифи: Да, Леон. Наистина, наистина исках да дойда.

Мушвам я по бузата с един пръст.

Тифи, вече засмяна: Ау! Това пък защо?

Аз: Ти си истинска? Истинска, жива човешка жена?

Тифи: Да, истинска съм, идиот такъв.

Аз: Неприемливо. Как може да си толкова мила и също толкова хубава? Ти си мит, нали? Ще се превърнеш в чудовище в полунощ?

Тифи: Престани. По дяволите, ама че ниски стандарти имаш! Защо да не дойда на делото за обжалване на брат ти? Той е и мой приятел. Всъщност ако искаш да знаеш, първо говорих с него, преди да говоря с теб.

Аз: Радвам се, че първо не се запозна с него. Той е много по-привлекателен от мен.

Тифи мърда вежди.

Тифи: Заради това ли не спомена датата на делото?

Пристъпвам неспокойно. Мислех, че съм й казал. Тя стисва ръката ми.

Тифи: Всичко е наред, честно. Просто се закачам.

Мисля за месеците на бележки и оставена храна, как не я познавах. Сега е толкова различно, когато вече я познавам. Не мога да повярвам, че съм загубил цялото това време — не само тези месеци, но и времето преди това, години на туткане, примиряване, чакане.

Аз: Не, трябваше да ти кажа. Трябва да задобреем в това. Не можем да разчитаме, че все някога ще си откраднем някой ден. Нито че ще се сблъскаме по случайност.

Спирам, докато обмислям нещо. Мога от време на време да бъда дневна смяна? Да оставам в апартамента една нощ седмично? Отварям уста да го предложа, но очите на Тифи са се ококорили и изражението й е сериозно, почти нервно, така че замръзвам, изведнъж убеден, че съм щял да кажа нещо грешно. След секунда:

Тифи, ведро: Какво ще кажеш за календар на хладилника?

Да. Това вероятно е по-подходящо — все още е рано. Твърде прибързан съм.

Сега се радвам, че не казах нищо.