Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (70)

Глава 70
Леон

Уикендът идва и си отива в мъгла от непристойни удоволствия. Тифи почти не напуска прегръдките ми, освен за да отиде на кафе с Гърти и Мо. Бях прав, че ще има някои неща за преодоляване; за кратко я загубих по време на един пристъп в събота сутринта, но вече се уча как да й помагам, за да я върна. Доста е удовлетворяващо.

Тя определено е по-притеснена от Джъстин, отколкото показва — измисли сложен план за купуване на тежко мляко, който целеше да дойда и да я придружа от кафенето до тук. Колкото по-рано успеем да издействаме ограничителна заповед, толкова по-добре. Сложих верига на вратата, докато я нямаше, и поправих балконската врата само за да се намирам на работа.

Пуснах си отпуск за понеделник, така че придружавам Тифи до метрото, след което си приготвям сложно ядене на тигана, включващо кървавица и спанак.

Не ми харесва да стоя толкова време сам. Странно — обичайно съм напълно „за“ самотното седене. Но когато Тифи я няма, усещам отсъствието й като липсващ зъб.

Най-накрая, след много ходене напред-назад и гледане към телефона си, се обаждам на майка.

Мама: Леон? Миличък? Добре ли си?

Аз: Здрасти, мамо. Добре съм. Извинявай, че си тръгнах така в петък.

Мама: Няма проблем. Всички бяхме разстроени, а след като новата ти приятелка е приела да се омъжи за онзи тип… О, Лий, сигурно си съсипан!

А, разбира се — кой да каже на мама как стоят нещата?

Аз: Беше недоразумение. Тифи има, хм, неприятно бивше гадже. Това беше негово дело. Тя всъщност не е казала „да“ на предложението, той просто се е опитал да я принуди.

Драматично като от сапунена опера ахване се чува от другата страна. Много ми е трудно да не го намирам за дразнещо.

Мама: Горкичката!

Аз: Да, ами… тя е добре.

Мама: Ти погна ли го?

Аз: Да го погна?

Мама: Бившия! След това, което е причинил на твоята Тифи!

Аз: Какво предлагаш, мамо?

Решавам да не й давам време да отговори.

Аз: Опитваме се да изкараме ограничителна заповед.

Мама: О, разбира се, те са чудесни.

Неловка пауза. Защо подобни разговори са ми толкова трудни?

Мама: Леон.

Чакам. Пристъпвам. Гледам към пода.

Мама: Леон, сигурна съм, че твоята Тифи изобщо не е като мен.

Аз: Моля?

Мама: Ти винаги беше много мил по темата, за разлика от Ричи с всичките му крясъци, бягане и така нататък, но знам, че мразеше мъжете, с които излизах. Искам да кажа, че и аз самата ги мразех, но ти ги мразеше от самото начало. Знам, че бях… че бях ужасен пример.

Чувствам се истински, безкрайно неудобно.

Аз: Мамо, всичко е наред.

Мама: Наистина съм започнала да се справям вече, Лий.

Аз: Знам. И вината не беше твоя.

Мама: Знаеш ли, май почти вярвам в това?

Млъквам. Мисля.

И аз почти вярвам в това. Кой би предположил — казваш нещо достатъчно пъти, опитваш достатъчно усилено и накрая може и да даде резултат.

Аз: Обичам те, мамо.

Мама: О, миличък. И аз те обичам. И ще си върнем Ричи, ще се грижим за него, нали, както сме правили винаги?

Аз: Именно. Както винаги.

* * *

Все още е понеделник. Понеделник е безкраен. Мразя отпуските — какво правят хората тогава? Аз просто не спирам да мисля за делото, хосписа, Джъстин, делото, хосписа, Джъстин. Дори милите топли мисли за Тифи имат трудност да ме крепят.

Аз: Здрасти, Гърти, Леон е.

Гърти: Леон, няма новини. Съдиите не са се обадили с присъда. Ако съдиите се обадят с присъда, аз ще се обадя на теб и тогава ще научиш. Не е нужно да ми се обаждаш, за да проверяваш.

Аз: Вярно. Разбира се. Извинявай.

Гърти, умилостивена: Предполагам, че ще стане утре.

Аз: Утре.

Гърти: Като днес, но плюс едно.

Аз: Днес плюс едно. Да.

Гърти: Нямаш ли си хоби или нещо такова?

Аз: Всъщност не. Като цяло просто работя през цялото време.

Гърти: Ами живееш с Тифи. Едва ли ти липсват книги за разни хобита. Отиди да прочетеш някоя за плетене на една кука или как да си направиш разни работи от картон, или нещо подобно.

Аз: Благодаря, Гърти.

Гърти: Моля. И спри да ми се обаждаш, много съм заета.

Тя затваря. Все още е малко изнервящо, когато го прави, без значение колко пъти си го изтърпял.