Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (29)

Глава 29
Тифи

Рейчъл направо вибрира от вълнение.

— Шегуваш се! Шегуваш се! — повтаря тя и подскача на мястото си. — Не мога да повярвам, че е бил възбуден!

Изстенвам и разтривам слепоочията си, което съм виждала да правят понякога уморени хора по телевизията, така че се надявам да ме накара да се почувствам малко по-добре. Не сработва. Как така Рейчъл е толкова жизнена? Бях сигурна, че е пила почти колкото мен.

— Не е смешно — обяснявам. — И казах, че може да е бил. Не казах, че определено е бил.

— О, моля ти се — отвръща тя. — Не си толкова излязла от играта, че да си забравила как изглежда това. Трима мъже в една нощ! Ти буквално изживяваш мечтата.

Не й обръщам внимание. За щастие, шефът на Редакторския отдел намери закъснението ми за забавно, но все още имам купища работа за вършене днес, а това, че пристигнах с час по-късно, не помогна на списъка ми със задачи.

— Стига си се преструвала, че четеш тези коректури — продължава Рейчъл. — Трябва ни план за действие!

— За какво?

— Ами за това какво следва сега? Ще се обадиш ли на Кен отшелника? Ще излезеш на по питие с Джъстин? Или ще скочиш под душа с Леон?

— Ще се върна обратно на бюрото си — отсичам, като грабвам купчината коректури. — Това не беше продуктивно заседание.

Тя пее „Мъжеядка“ след мен, докато се отдалечавам.

* * *

Рейчъл обаче е права за плана на действие. Трябва да измисля какво, по дяволите, ще правя с тази ситуация с Леон. Ако не поговорим скоро, има сериозна опасност тази сутрин да провали всичко — без повече бележки, без повече оставена храна, просто тихо, болезнено неудобство. Унижението е като плесен: игнорирай го и скоро цялото място ще стане миризливо и зелено.

Трябва да… трябва да му пиша.

Не. Трябва да му се обадя, решавам. Трябва да бъде драстично. Поглеждам часовника. Е, в момента сигурно спи — два следобед е, — така че имам едни прекрасни четири часа или там някъде, в които не мога да направя нищо по въпроса. Предполагам, че вероятно е редно да използвам това време, за да прегледам коректурата на книгата на Катрин, особено сега, когато има реална заплаха доста хора наистина да я купят заради данданията в социалните медии по повод крошето.

Вместо това след дългите нощ и сутрин, в които много усилено се опитвах да не го правя, аз се замислям за Джъстин.

И тогава, защото не ме бива да мисля сама, се обаждам на Мо, за да поговорим за Джъстин. Той звучи малко глухо, като вдига слушалката, сякаш току-що се е събудил.

— Къде си? — питам го.

— У дома. Защо?

— Звучиш странно. Днес не е ли почивният ден на Гърти?

— Да, и тя е тук.

— О. — Странно е да мисля за тях двамата как си прекарват времето заедно без мен. Просто… не работи като комбинация. Още от първи курс в университета бяхме Гърти и аз, неразделни; взехме Мо под общото си крило в края на първата година, когато го видяхме много ентусиазирано да си танцува сам на Drop it Like it’s Hot, и решихме, че всеки с подобни умения трябва да бъде включен във всичките ни вечерни излизания. След това правехме всичко като тройка и ако понякога се случеше да сме само двама, това винаги бяхме аз и Гърти или аз и Мо. — Пусни ме на високоговорител? — казвам, като се опитвам да не звуча кисело.

— Задръж. Готово.

— Нека позная — обажда се Гърти, — влюбила си се в брата на Леон.

Правя пауза.

— Обичайно отгатваш доста добре, но тук си много далече от истината.

— По дяволите. В Леон, тогава?

— Не може ли просто да се обадя, за да поприказваме?

— Това не е приказване — отсича Гърти. — Не се обаждаш в два следобед за сладки приказки. Използваш уатсап за това.

— Точно по тази причина — обяснявам й — се обаждам на Мо.

— Е? Каква е драмата? — пита Гърти.

— Джъстин — обявявам аз, твърде изморена, за да споря с нея.

— Оо! Старо, но златно.

Извъртам очи.

— Можеш ли да оставиш и Мо да се включва с нещо мило, поне от време на време?

— Какво е станало, Тифи? — пита Мо.

Разказвам им за вечерта си. Или поне съкратена версия за нея — не споменавам ужасната случка с целувката. Това просто е прекалено много драма, за да се побере в едно телефонно обаждане, особено когато се опитваш да проверяваш номера на страници, докато говориш.

Също така, освен всичко друго, има го и момента с цялото „аз отчаяно не желая да мисля за това“.

— Звучи като доста типично поведение за Джъстин, Тифи — продължава Мо.

— Браво на теб, задето си казала „не“ — намесва се Гърти с изненадващ плам. — Адски подозрително е, че беше на круизния кораб, а сега и това? Иска ми се да можеше да видиш как…

Следва приглушен звук и Гърти спира да говори. Оставам с усещането, че Мо може и да я е ръчнал да мълчи.

— Не казах точно „не“ — изтъквам аз, загледана в краката си. — Казах „след няколко месеца“.

— Пак е в пъти по-добре от това да зарежеш всичко и отново да хукнеш с него — потвърждава Гърти.

Следва дълго мълчание. Гърлото ме стяга. Трябва да говоря за онази целувка, знам, че трябва, но някак просто не успявам да стигна дотам.

— Гърти — решавам се най-сетне. — Имаш ли нещо против, ако поговоря само с Мо? За мъничко?

Следва още едно приглушено мълчание.

— Хубаво, разбира се — отвръща тя.

Личи й, че се опитва да не звучи засегната.

— Само аз съм вече — обажда се Мо.

Преглъщам. Не искам да говоря за това тук — отправям се към вратите на офиса, надолу по стълбите и излизам от сградата. Всички навън се движат малко по-бавно от обичайното, сякаш жегата е успокоила Лондон.

— Веднъж ми каза, че моята… че ние с Джъстин… че тази връзка ми се е отразила зле.

Мо не отговаря нищо, само чака.

— Каза ми, че рано или късно, ще го осъзная. И каза да ти се обадя, когато това се случи.

Още мълчание, но това е мълчание в стил „Мо“, което го прави някак невероятно успокоително. Като аудио прегръдка. Мо не се нуждае от думи, уменията му ги надминават.

— Нещо странно се случи снощи. Бях… двамата с онзи Кен се целунахме и после ние… ами аз, спомних си…

Защо не мога да го изрека?

— Спомних си как спах с Джъстин след една караница. Бях толкова нещастна.

Очите ми се насълзяват, подсмърчам, като усилено се старая да не заплача.

— Как се почувства? — пита Мо. — Когато те сполетя тази мисъл, искам да кажа.

— Изплашена — признавам. — Не си спомням връзката ни да е била такава. Но сега си мисля, че може би някак съм я… разхубавила? Забравила съм тези моменти? Не знам това възможно ли е изобщо?

— Мозъкът ти може да направи невероятни неща, за да се предпази от болка — обяснява ми той. — И още дълго ще се бори да пази тайни от теб. Често ли ти се случва да си спомняш нещата по различен начин, откакто скъса с Джъстин?

— Не особено.

Но става понякога. Например онази бележка, която написах, задето не съм поканила Джъстин на партито на Рейчъл, макар да знам, че го направих. Звучи налудничаво, но мисля, че Джъстин може просто да ме е накарал да вярвам, че не съм го поканила, защото по този начин той може да ми се сърди, задето аз съм отишла? И напоследък не спирам да намирам разни неща — дрехи, обувки, бижута, — за които помня, че Джъстин бе казал, че съм продала или раздала. Обичайно го отдавам на лошата си памет, но вече от месец изпитвам натрапчиво чувство за нередност, за което неотстъпчивото, дразнещо приятелско побутване на Мо не помага всеки път, когато говорим за Джъстин. Много ме бива да не мисля за разни неща, така че просто… решително не съм мислила за това.

Мо говори за манипулиране и подтикване. Аз се гърча от неудобство и накрая една сълза се плъзва от долните ми мигли по бузата. Официално плача.

— Трябва да вървя — обаждам се, докато си бърша носа.

— Просто помисли за онова, което ти казах, става ли, Тифи? И помни колко добре си отстояла позицията си пред него миналата вечер. Вече имаш сериозен напредък. Признай го пред себе си.

Влизам обратно в сградата и изведнъж усещам колко съм изцедена. През последния ден ми се струпа твърде много. Нагоре, надолу, нагоре и надолу… уф. И махмурлукът е смазващ.

По времето, когато най-сетне приключвам с проверката на коректурата на книгата на Катрин, съм набутала гнусните мисли за Джъстин обратно в обичайната им кутия и се чувствам много по-спокойна. Също така съм изяла три пакета с царевични пръчици, които Рейчъл предложи като най-добрия лек за махмурлук и които май наистина са променили състоянието ми от същинско зомби до полусъзнателност. Така че, след като хвърлям „Проправи си път с кроше“ на бюрото на Рейчъл, се връщам обратно на своето и правя онова, което ми се щеше да направя цяла нощ: връщам се обратно на фейсбук страницата на Леон.

Ето го. Усмихва се пред обектива, ръката му е преметната през нечии рамене на събитие, което прилича на коледно парти — зад тях блещукат нежни лампички и се вижда цяло помещение с хора. Разглеждам профилните му снимки и си спомням, че и преди съм ги гледала. Изобщо не мислех, че изглежда привлекателен — и е вярно, че е твърде издължен и дългокос, за да спада към обичайния ми тип. Но очевидно е един от онези хора, които изведнъж харесваш, когато ги видиш на живо.

Може би всичко е дошло от първоначалния шок и голотата. Може би втория път всичко ще бъде хубаво и платонично, ще мога да забравя за това и да се обадя на Кен, сексапилния норвежки отшелник. Макар че не съм в състояние да го направя, не и след начина, по който Джъстин ме унижи пред него. Уф, не, не мисли за Джъстин…

— Кой е това? — обажда се Мартин зад рамото ми.

Аз подскачам и разливам кафе по всичките си много спешни бележки на лепящи листчета.

— Защо винаги се промъкваш така зад мен? — подскачам, затварям страницата и започвам да попивам кафето с кърпичка.

— Просто си нервна. Е, кой беше?

— Приятелят ми Леон.

— Приятел?

Превъртам очи.

— Откога си започнал дори бегло да се интересуваш от личния ми живот, Мартин?

Той ми хвърля странно самодоволен поглед, сякаш знае нещо, което аз не знам, или може би просто има някакви проблеми с червата.

— Какво ти трябва? — питам през стиснати зъби.

— О, нищо, Тифи. Нека не те прекъсвам.

И си тръгва.

Отпускам се обратно в стола и си поемам дълбоко въздух. Рейчъл подава глава над компютъра си и безгласно изрича: „Още не мога да повярвам! Възбуден!“, към мен, след което вдига одобрително и двата си палеца. Потъвам още по-дълбоко в стола си със завръщащ се махмурлук и решавам, че абсолютно, определено, никога повече няма да пия.