Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (31)

Глава 31
Тифи

Баща ми обича да казва, че „животът никога не е прост“. Това е един от любимите му афоризми.

В действителност мисля, че греши. Животът често е прост, но човек не забелязва, докато не стане невероятно сложен, както например никога не се чувстваме благодарни, докато не се разболеем, или никога не оценяваме чекмеджето с чорапогащници, докато някой не се скъса и се окаже, че нямаме резервен.

Катрин съвсем скоро участва като гост-влогър на страницата на Таша Чай-Лате с упътване как да си оплетеш на една кука собствени бикини. Интернет полудя. Не успявам да следя всички инфлуенсъри, които са я споделили — и защото Катрин мрази Мартин, всеки път, когато откачи или има нужда от помощ за нещо, се обажда на мен. Аз, която си нямам идея от пиар, после трябва да отида при Мартин и да предам думите му на Катрин. Ако това беше развод и аз им бях дете, социалните служби щяха да бъдат повикани.

Гърти ми се обажда, докато си тръгвам от работа.

— Чак сега ли си тръгваш? Вече поиска ли повишение? — пита тя.

Поглеждам си часовника — седем и половина е. Как така съм прекарала на работа почти дванайсет часа и въпреки това съм свършила толкова малко неща?

— Нямам време — отвръщам. — И те не дават повишения. Вероятно ще ме уволнят, ако попитам.

— Нелепо.

— Все едно. Какво става?

— О, просто си помислих, че сигурно искаш да знаеш, че преместих обжалването на Ричи с три месеца по-рано — казва ми Гърти безгрижно.

Спирам на място. Някой зад гърба ми се удря в мен и псува (да спреш рязко в Централен Лондон, е ужасно престъпление и моментално дава правото на хората около теб да те ритнат).

— Поела си случая му?

— Предишният му адвокат беше отвратителен — обяснява Гърти. — Наистина. На косъм съм да го докладвам на Съвета за адвокатските стандарти. Ще трябва да намерим на Ричи и нов обществен защитник, особено след като напълно прескочих настоящия и здраво го ядосах, но…

— Поела си случая му?

— Продължавай, Тифи.

— Благодаря ти. Толкова много. Божичко, аз… — Не мога да спра да се усмихвам. — Ричи казал ли е на Леон?

— Ричи вероятно все още не знае — отговаря тя. — Писах му едва вчера.

— Може ли аз да се обадя на Леон?

— Това би ми спестило работа — заявява Гърти, — затова заповядай.

Телефонът ми започва да вибрира веднага след като затварям. Съобщение от Леон; сърцето ми подскача леко в нещо подобно на спазъм. Не ми е писал съобщения или бележки от есемесите ни през уикенда.

Предупреждавам: огромен букет цветя в антрето от бившия. Не съм сигурен да развалям ли изненадата (добра или лоша изненада?), но ако бях аз, щях да искам да съм подготвен х

Отново се заковавам на място; този път бизнесмен със скутер минава през крака ми.

Не съм чувала нищо от Джъстин от четвъртък. Не се е обаждал, не е писал, нищо. Тъкмо почти се бях убедила, че е приел думите ми на сериозно и няма да ме търси повече, но трябваше да се досетя, че би било съвсем нетипично за него. Това обаче е съвсем в негов стил.

Не искам голям букет цветя от Джъстин. Просто искам да изчезне — толкова ми е трудно да се оправям, когато продължава да се появява къде ли не. Докато вървя към сградата ни, стисвам устни и се подготвям.

Букетът наистина е огромен. Бях забравила колко е богат и колко обича да харчи парите си за нелепи неща. За вечерята за рождения ми ден миналата година ми купи ужасно скъпа дизайнерска вечерна рокля, цялата сребриста коприна и пайети; докато я носех, се чувствах като човек в костюм на някой друг.

Сред цветята е пъхнато картонче, на което пише: За Тифи — ще поговорим през октомври. С обич, Джъстин. Вдигам букета и проверявам дали отдолу няма истинска бележка, но не. Една нормална бележка би била нещо твърде просто — огромният скъп жест е много повече в стила на Джъстин.

Това наистина ме ядоса поради някаква причина. Може би защото никога не съм казвала на Джъстин къде живея. Или може би защото толкова скандално пренебрегва онова, за което го помолих в четвъртък, и защото той е превърнал моето „трябват ми няколко месеца“ в „ще говорим след два месеца“.

Натъпквам цветята в саксията за украса, в която обичайно държа резервната си вълна. Чаках Джъстин да направи това — да се появи с обясненията си и скъпите си жестове и отново да ме помете. Но онова съобщение във фейсбук, годежът… Наистина прекали и сега съм с много по-различна нагласа от последния път, в който се опита да ме спечели обратно.

Отпускам се на дивана и гледам цветята. Мисля за онова, което каза Мо, и как, макар да не искам, си спомням разни неща. Начинът, по който Джъстин ми се караше, задето забравям това-онова, колко объркана се чувствах. Полувълнението, полутревогата всеки ден, когато се прибираше у дома. Реалността на това как стомахът ми се обърна, когато той сложи ръка на рамото ми в кръчмата в четвъртък и ми нареди да отида да пийна с него.

Онзи спомен.

Господи, не искам да се връщам към всичко това. Сега съм по-щастлива — харесва ми да живея тук, скрита на безопасно място в този апартамент, който направих свой. След две седмици уговорката ми за наем тук изтича — Леон не го е споменавал, затова и аз си мълча, защото не искам да се изнасям. Имам пари като никога, дори и повечето от тях да покриват кредита ми. Имам съквартирант, с когото мога да говоря — на кого му пука, ако не е очи в очи? И имам дом, който усещам така, сякаш е точно на петдесет процента мой.

Вземам телефона си и отговарям на Леон.

Лоша изненада. Благодаря за предупреждението. Вече имаме много цветя в апартамента хх

Той отговаря почти веднага, което е необичайно.

Радвам се да го чуя х

И минута по-късно:

За цветята в апартамента, не за изненадата очевидно х

Усмихвам се.

Имам добри новини за теб хх

Идеален момент — почивка за кафе. Давай, х

Не схваща — мисли си, че е нещо малко, като да съм приготвила торта шарлота или нещо подобно. Правя пауза, пръстите ми се колебаят над буквите. Това е най-доброто нещо, което да ме разведри… а и кое е по-важно — събиранията и разделите в моята стара връзка или реалността на делото на Ричи в момента?

Може ли да ти се обадя? В смисъл, ако се обадя, можеш ли да вдигнеш? Хх

Отговорът този път идва по-бавно.

Разбира се. х

Залива ме много рязка и силна вълна от нерви и спомен за Леон, гол, от него капе вода, косата му е пригладена назад. Натискам зелената слушалка, защото вече няма друг вариант, освен да го направя, или да измисля много странно и сложно извинение.

— Хей — казва той, гласът му е леко приглушен, сякаш е някъде, където трябва да пази тишина.

— Здравей — отвръщам. И двамата чакаме. Аз мисля за него как е гол, след което много силно се опитвам да не го правя. — Как върви смяната?

— Спокойно. Оттам и почивката за кафе.

Акцентът му е почти същият като на Ричи и напълно различен от този на всеки друг. Сякаш Южен Лондон е имал флирт с Ирландия. Отпускам се обратно на дивана, вдигам колене и ги прегръщам плътно.

— Е, ами… — започва той.

— Извинявай — прекъсвам го почти веднага.

Пак чакаме, след което осъзнавам, че издавам един глупашки притеснен смях, за който съм сигурна, че преди не е излизал от устата ми. Ама че идеален момент да изкараш чисто нов смях за неловки ситуации.

— Ти давай първа — казва той.

— Нека просто… Не се обадих, за да говорим за онзи ден — започвам, — така че нека просто се престорим, че цялата случка под душа е един странен споделен сън за продължителността на този разговор, за да мога да ти кажа добрите си новини, без и двамата да се чувстваме ужасно неловко.

Мисля, че го чувам да се усмихва.

— Съгласен.

— Гърти е поела случая на Ричи.

Всичко, което чувам, е рязко поемане на въздух и след това мълчание. Чакам, докато не минава болезнено дълго време, но имам чувството, че Леон е от типа хора, които имат нужда от време, за да възприемат нещата по същия начин, по който ги възприема Мо, така че устоявам на нуждата да кажа нещо друго, преди той да е готов.

— Гърти е поела случая на Ричи — повтаря Леон по един изумен начин.

— Да. Поела го е. И това дори не е добрата новина!

Осъзнавам, че леко подскачам по възглавничките на дивана.

— Каква е… добрата новина? — пита той; звучи, сякаш е на път да припадне.

— Преместила е делото му за обжалване с три месеца по-рано. Очаквахте го през януари догодина, нали? Така че сега говорим за, кога…

— Октомври. Октомври. Това е…

— Скоро! Наистина скоро!

— Това е след два месеца! Не сме готови! — виква Леон и изведнъж звучи паникьосан. — Ами ако… тя…

— Леон. Дишай.

Още мълчание. Мога да чуя далечния звук на Леон, който дълбоко и бавно си поема дъх. Бузите започват да ме болят от потискането на огромна усмивка.

— Тя е невероятен адвокат — казвам му. — И не би поела случая, ако не мислеше, че Ричи има шанс. Наистина.

— Не ми причинявай това, ако тя… ще се откаже или…

Гласът му излиза измъчен и стомахът ми се свива от съчувствие.

— Не твърдя, че Гърти със сигурност ще го измъкне от там, но мисля, че има причина отново да се надяваш. Не бих го казала, ако не го мислех.

Той издишва бавно и дълго, наполовина смеейки се.

— Ричи знае ли?

— Все още не, не мисля. Писала му е вчера. За колко време пристигат писмата там?

— Зависи. Често ги задържат в затвора, преди да стигнат до него. Това значи, че ще мога сам да му кажа, когато се обади.

— Гърти скоро ще иска да говори и с теб за делото — допълвам.

— Адвокат, който иска да говори за делото на Ричи — повтаря Леон. — Адвокат. Който. Иска. Да…

— Да — прекъсвам го и се разсмивам.

— Тифи — казва той, изведнъж напълно сериозен. — Не мога да ти благодаря достатъчно.

— Недей, шшт — започвам.

— Наистина. Това е… Не мога да ти опиша колко много означава това за… за Ричи. И за мен.

— Аз просто предадох писмото на Ричи.

— Това е повече, отколкото който и да е друг е правил за брат ми по своя инициатива.

Започвам да се притеснявам.

— Ами предай на Ричи, че ми дължи едно писмо.

— Ще пише. Трябва да вървя. Но… благодаря ти. Тифи. Толкова се радвам, че беше ти, а не наркодилърът или мъжът с таралежа.

— Моля?

— Не се тревожи — отвръща той бързо. — До после.