Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (59)

Глава 59
Тифи

Катрин прилича на малка, облечена в черно фигурка на сцената. Зад нея, уголемена до ужасяващи размери, е пак тя, повторена в близък план — на единия екран са само ръцете й, така че зрителите да виждат как използва куката за кроше, а другите два са фокусирани върху лицето й.

Невероятно е. Цялата тълпа е захласната. Облечени сме в пъти по-официално, отколкото е нужно за дневно събитие за плетене на една кука, но Катрин настоя на роклите — въпреки антибуржоазните й ценности, тя направо обожава да има извинение да облече нещо натруфено. Жени с коктейлни рокли се взират нагоре в огромното лице на Катрин, увековечено на големите екрани под сводестия таван. Мъже в смокинги се кикотят добронамерено на остроумията й. Дори виждам една млада жена в сатенена рокля да копира движенията на ръцете на Катрин, макар да държи ордьовър от козе сирене и наоколо да няма и помен от кука за плетене.

Въпреки всичко това, в цялата му разсейваща нелепост, не мога да спра да мисля за Ричи и за начина, по който гласът му трепереше по телефона.

Никой няма да забележи, ако се измъкна. Може да изглеждам малко нелепо в съдебната зала, но вероятно мога да мина през апартамента и да си взема дрехи, с които да се преоблека в таксито…

Господи, не мога да повярвам, че обмислям да платя за такси.

— Виж! — изсъсква Рейчъл внезапно, като ме сръчква в ребрата.

— Оуу! Какво?

— Виж! Това е Таша Чай-Лате!

Проследявам протегнатия й пръст. Млада жена, облечена в нежна люлякова коктейлна рокля, току-що е навлязла сред тълпата, придружена от изумително привлекателния си приятел. Един заплашителен на вид мъж в смокинг ги следва — бодигардът им, предполагам.

Рейчъл е права, определено е тя. Познавам тези изваяни скули от ютюб. Против волята си, усещам как стомахът ми се преобръща — много се вълнувам от известни личности.

— Не мога да повярвам, че тя дойде!

— Мартин ще бъде в еуфория. Мислиш ли, че ще ми позволи да се снимам с нея? — пита Рейчъл.

Над нас огромните Катрини на екраните се усмихват към тълпата, а ръцете й вдигат един завършен квадрат.

— Аз бих се тревожила за онзи здравеняк в смокинга, ако бях на твое място.

— Тя снима! Виж!

Страшно привлекателното гадже на Таша Чай-Лате е извадило компактна, скъпа на вид видео камера от чантата си и се суети с копчетата й. Таша оглежда косата и грима си, потупва с пръст устните си.

— О, господи. Тя ще публикува събитието в канала си в ютюб. Мислиш ли, че Катрин ще я спомене в благодарствената си реч? Ще бъдем известни!

— Успокой се — казвам й, като се споглеждам с Мо, който понастоящем се тъпче с огромна купчина ордьоври, които е събирал, докато всички останали са били твърде разсеяни от крошето, за да обърнат внимание на храната.

Гаджето на Таша вдига камерата, за да довърши настройките спрямо нейното лице. Тя моментално е широко усмихната, всяка мисъл за коса и грим са забравени.

— Приближи се, приближи се — мърмори Рейчъл, подкарала Мо по посока на Таша.

Ние се придвижваме нататък, опитвайки се да изглеждаме небрежно, докато не приближаваме толкова, че почти ги чуваме.

— … невероятна дама! — обяснява Таша. — И не е ли това място красиво? О, божичко, хора, чувствам се такава късметлийка, че съм тук и мога да споделям това с всички ви — на живо! Знаете какво мисля за подкрепата на истинските творци, а Катрин е точно такава.

Тълпата избухва в аплодисменти — Катрин е приключила демонстрацията си. Таша прави нетърпелив жест и казва на гаджето си да започне да снима отново. Предполагам, че загряват за предаването на живо.

— А сега малко благодарности! — обажда се Катрин от сцената.

— Това е — прошепва развълнувано Рейчъл. — Определено ще те спомене.

Стомахът ми се преобръща. Не съм сигурна, че искам да ме споменава — в тази зала има много хора и няколко допълнителни милиона, които скоро ще гледат канала на Таша Чай-Лате. Оправям си деколтето, опитвайки се да го вдигна малко повече.

Нямаше нужда да се притеснявам обаче. Катрин започва да благодари на цялата си мрежа от семейство и приятели, която се оказва широка до точката на абсурда (не мога да не се зачудя дали не се занася малко — би било точно в неин стил). Вниманието на тълпата се измества; хората започват да се движат наоколо в издирване на просеко и дребни хапки.

— И най-накрая — завършва помпозно Катрин, — има двама души, които просто трябваше да запазя за финал.

Е, това не може да съм аз. Ще бъдат майка й и баща й или нещо такова. Рейчъл ме стрелва с разочарован поглед, след което пак поглежда към Таша и гаджето й, които снимат всичко със спокойни и съсредоточени изражения.

— Двама души, без които тази книга изобщо нямаше да я има — продължава Катрин. — Те двете се трудиха много усилено, за да направят „Проправи си път с кроше“ реалност. И дори нещо повече, вярваха в мен от самото начало, дълго преди да започна да събирам подобни тълпи на събитията си.

Двете с Рейчъл се обръщаме и се споглеждаме.

— Няма да съм аз — прошепва Рейчъл, изведнъж с доста нервно изражение. — Тя дори не помни името ми през повечето време.

— Тифи и Рейчъл бяха редактор и дизайнер на книгите ми през последните три години и те са причината за моя успех — завършва Катрин тържествено. Тълпата аплодира. — Не мога да им благодаря достатъчно за това, че направиха книгата ми толкова добра, колкото би могла да бъде, и също толкова красива. Рейчъл! Тифи! Бихте ли се качили тук, моля? Имам нещо и за двете ви.

И двете зяпваме едновременно. Мисля, че Рейчъл може би има проблеми с дишането. Аз никога не съм съжалявала повече за избора си на дрехи, отколкото в момента. Трябва да се кача на сцена пред хиляда души, облечена в нещо, което едва покрива зърната ми.

Но докато и двете се тътрим към сцената — което наистина отнема доста време, не бяхме много близо до нея, — не мога да не забележа как Катрин се усмихва от огромните си екрани. Всъщност почти изглежда леко просълзена. Господи. Чувствам се донякъде като измамничка. Имам предвид, вярно е, че почти през цялото време работих по книгата на Катрин през последните няколко месеца, но също така и доста се оплаквах от нея, а и действително не й плащах много, като за начало.

На сцената съм, преди още да съм осъзнала какво се случва. Катрин ме целува по бузата и ми подава огромен букет лилии.

— Мислехте, че съм ви забравила, нали? — прошепва в ухото ми с палава усмивка. — Все още не съм се самозабравила толкова.

Тълпата ръкопляска и звукът отеква от тавана, докато вече не мога да разбера откъде идва. Усмихвам се, като се надявам, че едничката воля ще е достатъчно лепило за горната част на роклята ми. Светлините са толкова ярки, когато си тук — сякаш зад клепачите ми избухват свръхнови всеки път, когато примигна, и всичко е или много бяло и блестящо, или черно и сенчесто, все едно някой си е играл с контраста.

Мисля, че заради това не забелязах суматохата, докато не стигна до предната част на тълпата и не завибрира през множеството, от което започнаха да се завъртат глави и хора да крещят, докато се препъваха, сякаш са били блъснати. Накрая една фигура си проправя път през хората и се запътва към сцената.

Не виждам добре, очите ми са заслепени от всички светлини, лилиите се поклащат пред мен, докато се опитвам да хвана здраво букета, и се чудя как ще сляза от сцената с тези обувки, без да мога да използвам парапета.

Разпознавам гласа обаче. И щом веднъж го регистрирам, всичко останало избледнява.

— Може ли да взема микрофона? — пита Джъстин, защото, разбира се, невероятно, невъзможно, но фигурата, която си проправяше път през тълпата, беше неговата. — Искам да кажа нещо.

Катрин му подава микрофона, преди дори да успее да обмисли действията си. В последния момент поглежда към мен, намръщена, но той вече е в ръката на Джъстин. Такъв си е Джъстин: иска и получава.

Обръща се към мен.

— Тифи Мур — казва, — погледни ме.

Прав е — не го гледам. Сякаш съм му кукла на конци, главата ми се завърта и очите ми срещат неговите. Ето го и него. Квадратна челюст, идеално оформена брада, силни рамене под сако на смокинг. Очите му са нежни и фокусирани на лицето ми, сякаш съм единственото момиче в залата. Не можете да видите и следа от онзи мъж, за когото говоря при терапевта, онзи, който ме нарани. Този мъж е сбъдната мечта.

— Тифи Мур — започва той отново. Всичко ми се струва грешно, сякаш съм пристъпила в алтернативен свят като от „Плъзгащи се врати“, и изведнъж всякакви остатъци от другия ми живот, в който не исках и не се нуждаех от Джъстин, заплашват да ме напуснат. — Бях загубен без теб.

Следва мълчание. Надвиснало, противно, ехтящо мълчание, като дългата, груба нота, която звучи в ушите на човек, когато музиката спре.

След това Джъстин пада на едно коляно.

Изведнъж разбирам каква е реакцията на тълпата — всички ахкат и охкат — и мога да видя лицата на сцената около себе си, това на Рейчъл, сгърчено от шок, устата на Катрин — отворена. Отчаяно искам да избягам, макар да подозирам, че дори ако можех да събера силата, краката ми ще бъдат твърде замръзнали, за да свършат това, което се иска от тях. Сякаш всички на сцената изнасяме нещо като театрално представление.

— Моля те — проронвам.

Защо започнах с молба? Опитвам изречението отново, но той не ми позволява.

— Ти си жената, с която ми е писано да бъда — продължава. Гласът му е нежен, но се чува добре през микрофона. — Сега вече знам това. Не мога да повярвам, че някога спрях да вярвам в нас. Ти си всичко, което бих могъл да искам, и отгоре. — Той накланя глава, жест, който преди намирах за неустоим. — Знам, че не те заслужавам, знам, че си прекалено добра за мен, но…

Нещо се извива в мен, сякаш е навито до точката на скъсване. Спомням си думите на Гърти, че Джъстин знае точно как да ме работи, и ето го и него: онзи Джъстин, който ме залъгва от самото начало.

— Тифани Мур — подхваща пак той, — ще се омъжиш ли за мен?

Има нещо в очите му — винаги очите му са ми въздействали. Докато мълчанието се разтяга, нещо сякаш ме стяга за гърлото. Чувството, че съм на две места едновременно, че съм двама души едновременно, е толкова остро, че е почти сякаш си заспал и се въртиш между съня и събуждането. Ето го Джъстин, който моли за мен. Онзи Джъстин, когото винаги съм искала. Онзи Джъстин, когото имах в самото начало, с когото преминах през безброй раздели и кавги, онзи, който винаги съм вярвала, че си заслужава усилията.

Отварям уста, за да проговоря, но без микрофона гласът ми се губи зад лилиите. Дори аз не мога да чуя отговора си.

— Тя каза „да“! — крясва Джъстин, изправя се и протяга ръце настрани. — Каза „да“!

Тълпата избухва. Шумът ми идва в повече. Светлината прогаря линии под клепачите ми, а Джъстин ме придърпва, гушва ме близо до себе си, устните му са върху косата ми и чувството дори не е странно, а както винаги е било — твърдото му тяло до моето, топлината му, всичко е ужасяващо, идеално познато.