Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (25)

Глава 25
Тифи

— Добре ли си? — пита Кен.

Направо съм се вцепенила. Сърцето ми препуска лудо.

— Да. Извинявай, да. Добре съм.

Опитвам се да се усмихна.

— Искаш ли да се махаме от тук? — поглежда ме той колебливо. — Имам предвид, партито е почти към края си…

Искам ли? Исках преди около минута. Сега, дори с все още топлото усещане на тази целувка върху устните си, искам да избягам. Не съм способна да мисля — мозъкът ми просто произвежда този изключително пречещ панически звук, като шумно дълго ъъъъъъъъъ, което трополи напред-назад между ушите ми.

Някой извиква името ми. Познавам гласа, но не мога да навържа точките, докато не се обръщам и не виждам Джъстин.

Стои на вратата между градината и кръчмата, облечен е с разкопчана на врата риза и носи старата си кожена чанта, провесена на рамо. Изглежда болезнено познат, но някои неща все пак са различни: косата му е по-дълга, отколкото е била някога, докато бяхме заедно, и носи нови тузарски обувки. Имам чувството, че съм го призовала с мислите си — как иначе би могъл да бъде тук?

Очите му се стрелват към Кен за миг, след това се връщат върху мен. Прекосява тревата помежду ни. Аз седя като залепена на мястото си, раменете ми са напрегнати и съм се свила на пейката с Кен до себе си.

— Изглеждаш прекрасно.

Това — изумително — е първото, което казва.

— Джъстин.

Това пък е горе-долу всичко, което успявам да произнеса аз. Поглеждам отново към Кен и без съмнение, на лицето ми е изписано колко съм нещастна.

— Нека позная — безгрижно казва той. — Гадже?

— Бивше — обяснявам. — Бивше гадже! Никога не бих… Аз…

Кен ми се усмихва небрежно и сексапилно, след което отправя също толкова добродушна усмивка към Джъстин.

— Здравей — кимва и му подава ръка. — Кен.

Джъстин едва го поглежда; стисва ръката му за приблизително половин секунда, преди отново да се обърне към мен.

— Може ли да поговорим?

Местя очи между него и Кен. Не мога да повярвам, че изобщо съм си помислила да се прибера вкъщи с Кен. Не мога да го направя.

— Съжалявам — започвам. — Наистина…

— Хей, не се безпокой за това — прекъсва ме Кен и се изправя. — Имаш данните ми, ако искаш да се видим, докато съм още в Лондон. — Размахва брошурата, която е все още в ръката му. — Беше ми приятно — обръща се изключително учтиво към Джъстин.

— Аха — е всичко, което получава в отговор.

Докато Кен се отдалечава, ъъъъъъъ-то затихва и имам чувството, че полека се събуждам, сякаш излизам от някакъв транс. Изправям се с треперещи колене и заставам лице в лице с Джъстин.

— Какво. По дяволите. Правиш тук?

Той не реагира на отровата в гласа ми. Вместо това слага ръка на гърба ми и ме повежда към страничната врата на градината. Движа се механично, без да мисля, след което рязко го отърсвам от себе си, щом осъзнавам какво се случва.

— Ей, леко. — Джъстин ме поглежда, като спираме на вратата. Вечерният въздух е топъл, почти задушаващ. — Добре ли си? Извинявай, ако съм те изненадал.

— И си ми провалил вечерта.

Той се усмихва.

— Хайде де, Тифи. Имаше нужда от спасяване. Никога не би се прибрала у дома с тип като този.

Отварям уста, за да отговоря, и пак я затварям. Щях да кажа, че той вече не ме познава, но думите някак не излизат.

— Какво правиш тук? — успявам да изрека вместо това.

— Просто дойдох за питие. Идвам тук доста често.

Сериозно, това е просто нелепо. Не мога да повярвам. Круизният кораб може и да беше съвпадение — много странно такова, но все пак възможно, — ама сега?

— Не смяташ ли, че е малко странно?

Той изглежда объркан. Накланя глава, сякаш иска да каже: „А?“. Стомахът ми се преобръща, преди обожавах това леко кривване на главата.

— Случайно се срещаме два пъти за шест месеца? Единият от които на круизен кораб.

Нуждая се от обяснение, което да не е просто „Джъстин се появява винаги когато мислиш нещо лошо за него“ — единственото достоверно в момента за полувцепенения ми мозък. Сама започвам леко да се плаша.

Той се усмихва снизходително.

— Тифи. Хайде де. Какво си въобразяваш? Че съм се качил на онзи круизен кораб заради теб? Че тази вечер се появих заради теб? Ако исках да те видя, защо просто да не ти се обадя? Или да се появя в офиса ти?

О. Аз… Предполагам, че в това има логика. Страните ми пламват; изведнъж се чувствам много засрамена.

Джъстин стисва рамото ми.

— Обаче е чудесно да те видя. И, да, наистина е доста откачено съвпадение. Съдба може би? Чудех се защо изведнъж ми се прииска халба бира точно тази вечер.

Той имитира преувеличено озадачена физиономия и аз неволно се усмихвам. Бях забравила колко е сладък, когато се прави на палячо.

Не. Без усмивки. Не е сладък. Замислям се за онова, което Гърти и Мо биха казали, и събирам решителност.

— За какво искаше да говорим?

— Радвам се, че се засякохме — започва той. — Наистина… имах намерение да ти се обадя. Но ми е толкова трудно да реша откъде да започна.

— Да цъкнеш на иконката с телефонна слушалка например, след което да намериш името ми в контактите си? — предлагам.

Гласът ми леко трепери и се надявам, че той не го долавя.

Джъстин се засмива.

— Забравих колко си забавна, когато си ядосана. Не, имам предвид, че не исках да ти казвам това по телефона.

— Какво да ми казваш? Нека позная. Че си скъсал с жената, заради която ме заряза?

Явно не го очакваше. Усещам приятна тръпка, когато виждам как идеалната му уверена усмивка се разколебава, след което ме залива нещо друго, което повече прилича на тревога. Не искам да го ядосвам. Поемам си дълбоко дъх.

— Не желая да те виждам, Джъстин. Това не променя нищо. Ти все така ме заряза заради нея, ти все… ти все…

— Никога не съм ти изневерявал — отвръща той моментално. Започнали сме да вървим, не съм сигурна накъде; Джъстин отново ме спира и слага ръце на раменете ми, като ме завърта към себе си, за да го погледна в лицето. — Никога не бих ти причинил това, Тифи. Знаеш колко съм луд по теб.

— Беше.

— Моля?

— Колко луд бях по теб, имаше предвид.

Вече ми се ще да се бях възползвала от възможността да му кажа, че причината да не искам да го виждам всъщност няма нищо общо с Патриша. Макар да не съм сигурна с какво има общо. Има общо с… разните останали неща, каквито и да бяха те. Изведнъж всичко ми се вижда много заплетено. Присъствието на Джъстин винаги ми действа така — кара ме да се чувствам объркана, докато не си забравя мислите. Това беше част от романтиката, предполагам, но в момента усещането не е никак приятно.

— Не ми казвай какво съм имал предвид и какво не съм. — Той извръща поглед за миг. — Виж, сега съм тук. Не може ли просто да отидем за по питие някъде и да поговорим? Хайде. Можем да отидем в онзи бар за шампанско зад ъгъла, където ти сервират питиетата в кутии за боя. Или можем да се качим на върха на „Шард“^[1], помниш ли, когато веднъж те заведох там като изненада? Какво ще кажеш?

Зяпам го. Големите му кафяви очи, винаги толкова честни, винаги блестящи с онова лудо въодушевление, което всеки път ме бе запленявало. Идеалната му набола брада. Уверената му усмивка. Много силно се опитвам да не мисля за онзи ужасен спомен, който ме връхлетя, когато целунах Кен, но изглежда, сега е пуснал корени в съзнанието ми и е по-зле от всякога, сега, когато Джъстин е тук. Пълзи под кожата ми.

— Защо не ми се обади?

— Казах ти — отвръща той, вече изгубил търпение. — Не знаех как да подхвана този разговор.

— Тогава защо си тук?

— Тифи — рязко ме прекъсва Джъстин. — Просто ела да пийнем нещо.

Потръпвам, после отново си поемам дълбоко дъх.

— Щом искаш да говорим, обади се предварително и ще се разберем кога да се видим. Не сега.

— Кога тогава? — пита той намръщено, все още усещам тежестта на ръцете му върху раменете си.

— Просто… имам нужда от време. — Умът ми е замъглен. — Не искам да говоря с теб сега.

— Време в смисъл на няколко часа?

— Време в смисъл на няколко месеца — отговарям, преди да съм се замислила, след което прехапвам устни, защото вече съм дала на връзката ни краен срок.

— Аз искам да те видя сега — заявява той и изведнъж ръцете, които бяха на раменете ми, са се преместили да галят косата ми.

Онзи спомен се разиграва в главата ми. Отърсвам Джъстин от себе си.

— Опитай подхода с отлагане на удоволствието. Това е единственият вид, който ще получиш, и имам чувството, че ще ти се отрази добре.

И с тези думи се обръщам, преди да се разколебая, и се запрепъвам обратно към бара.