Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (65)

Глава 65
Тифи

Гърти ми звъни. Вдигам, без изобщо да се замисля — рефлекс е.

— Ало?

Гласът ми звучи странно равен, дори и на мен самата.

— Какво, по дяволите, ти става, Тифани? Какво, по дяволите, ти става?

Шокът ме кара пак да заплача.

— Дай ми това — намесва се Мо. Поглеждам го, докато взема телефона от мен, и рязко поемам въздух, когато виждам изражението му. Изглежда наистина ядосан. Мо никога не изглежда ядосан. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — виква той в телефона. — О, така ли? Видео си гледала, така ли? И не ти хрумна да попиташ Тифи какво се е случило? Не ти хрумна да имаш малко вяра в най-добрата си приятелка, преди да започнеш да й крещиш по телефона?

Ококорвам се. Видео? Мамка му. Какво видео?

И тогава се сещам. Таша Чай-Лате, която снимаше всичко. Би трябвало Мартин да е организирал това, което значи, че Джъстин е знаел. Нищо чудно, че нямаше търпение да накара всички да чуят „отговора“ на големия му въпрос — трябвал му е за пред камерата.

Мартин също така ме видя заедно с Леон в замъка в Уелс точно когато подозренията на Джъстин се бяха засилили след идването му в апартамента, където завари Леон по кърпа.

— Мо — казвам рязко. — Питай Гърти къде е Леон.

* * *

— Обади му се пак.

— Тиф, телефонът му още е изключен — съобщава ми Мо нежно.

— Пак! — крясвам аз, докато се разхождам напред-назад от дивана до кухнята. Сърцето ми бие толкова силно, че се чувствам, сякаш нещо се опитва да излезе между ребрата ми. Не мога да понеса мисълта за Леон, който е видял онова видео и мисли, че съм сгодена за Джъстин. Не мога да я понеса.

— Телефонът му все още е изключен — казва Мо, вдигнал мобилния ми до ухото си.

— Пробвай да му звъннеш от твоя. Може да е блокирал обажданията ми. Сигурно ме мрази.

— Няма да те намрази — уверява ме Мо.

— Гърти го направи.

Мо присвива очи.

— Гърти има склонност да се държи осъдително. Работи по въпроса.

— Е, Леон не ме познава достатъчно добре, за да знае, че никога не бих му причинила това — обяснявам, докато кърша ръце. — Знае, че наистина си падах по Джъстин, и вероятно просто си мисли, че… божичко.

Не успявам да продължа.

— Каквото и да си мисли е поправимо — убеждава ме Мо. — Просто трябва да изчакаме, докато е готов да говори. И той е имал тежък ден с ходенето в съда с Ричи.

— Знам! — сопвам му се. — Знам! Мислиш ли, че не знам колко важен е бил днешният ден за него?

Мо не казва нищо. Избърсвам си лицето.

— Извинявай. Не трябваше да ти се сопвам. Държиш се толкова добре с мен. Просто съм ядосана на себе си.

— Защо? — пита той.

— Защото… аз излизах с него, мамка му, нали?

— С Джъстин?

— Не казвам, че случилото се днес е по моя вина, знам, че нещата не стават така, но не мога да не си мисля… ако не се беше добрал до мен, ако бях по-силна… никога нямаше да завършим тук сега. Искам да кажа, мамка му. Никоя от бившите ти приятелки не се е опитвала да те накара да се ожениш за нея и не е използвала това, за да разбие настоящата ти връзка, нали? Не че имаш настояща връзка, но разбираш за какво говоря.

— Ъъъ — обажда се Мо.

Пак го поглеждам и избърсвам очи. В момента плача по онзи начин, при който очите ти никога не пресъхват наистина, просто текат непрекъснато.

— Не ми казвай. Ти и Гърти.

— Отгатнала си? — пита Мо смутено.

— Не аз, Рейчъл. Усетът й е много по-добър от този на Гърти, но не й казвай… всъщност кажи й, на кого му пука, че Гърти ще се засегне? — добавям злобно.

— Тя звъни в момента — казва Мо и протяга телефона към мен.

— Не искам да говоря с нея.

— Да вдигна ли?

— Прави каквото искаш. Тя е твое гадже.

Мо ми хвърля продължителен поглед, докато сядам обратно на дивана с треперещи крака. Държа се детински очевидно, но Мо да застане на страната на Гърти точно в този момент ми изглежда, сякаш се съюзява с нея. Искам Мо да е на моя страна. Искам да крещя на Гърти. Тя е имала възможността да каже на Леон, че никога не бих му причинила нещо подобно, че той трябва да ми се обади, за да ме попита, преди да повярва на каквото и да е, а не го е направила.

— Не може да намери Леон — съобщава ми Мо след секунда. — Наистина иска да говори с теб, Тифи. Иска да се извини.

Поклащам глава. Не съм готова да спра да съм ядосана само защото тя иска да се извини.

— Уредила е право на обаждане за Ричи, когато стигне в затвора — продължава Мо след кратко мълчание, през което слуша. Мога да чуя гласа на Гърти от другата страна на линията, мъничък и паникьосан. — Казва, че ще му предаде какво се е случило наистина, за да може той да използва телефонното си обаждане и да се свърже с Леон на мобилния. Може да се обади на какъвто номер иска в първата си вечер. Вероятно няма да го върнат в затвора до по-късно, може би дори до утре сутринта, но това все още е най-добрата ни възможност да предадем информацията на Леон, ако не се прибере.

— Утре сутринта?

Сега е едва късен следобед.

Мо изглежда паникьосан.

— Мисля, че това е най-добрият ни шанс за момента.

Нелепо е, наистина, че един затворник с едно-единствено позволено обаждане е най-добрият ни шанс да се чуем с някого.

— Телефонът на Леон е изключен — напомням мрачно. — Няма да вдигне.

— Ще се осъзнае и ще го включи пак, Тифи — обяснява Мо, все още с телефон на ухото. — Няма да иска да пропусне обаждане от Ричи.

* * *

Седя отвън на балкона, свита под две одеяла. Едното е завивката от Брикстън, която обичайно покрива леглото — същата, с която ме зави Леон онази вечер, когато Джъстин дойде до апартамента и го заплаши.

Знам, че Леон смята, че съм се върнала при Джъстин. Преминах през отчаяна паника и сега вече си мисля, че той трябва да има малко повече шибана вяра в мен.

Не че съм я заслужила, предполагам. Наистина се връщах при Джъстин много пъти и съм казвала на Леон за това. Но… никога нямаше да започна да излизам с Леон, ако не смятах, че този път е различно — ако не бях наистина готова да оставя тази част от живота си зад гърба си. Толкова се стараех. Всичкото това време, през което ровех в най-ужасните спомени, безкрайните разговори с Мо, терапевтката. Стараех се. Но предполагам, че Леон смята, че съм твърде счупена, за да се поправя.

Гърти ми звъни през около десет минути; все още не съм й вдигнала. Гърти ме познава от осем години. Ако съм ядосана на Леон, задето не вярва в мен, а той ме познава от по-малко от година, то на нея съм поне осем пъти по-ядосана.

Погалвам тъжните, започнали да пожълтяват листа на единственото ни балконско растение и много усилено се старая да не мисля за факта, че Джъстин знае къде живея. Някак. Вероятно Мартин — адресът ми е лесен за намиране, ако човек има достъп до бюрото ми и до фишовете за заплатата, които оставят от отдел „Човешки ресурси“.

Дяволите да го вземат. Знаех си, че има причина да не харесвам този тип.

Поглеждам надолу към телефона си, който не спира да вибрира в кръг на малката ни разнебитена външна масичка. Повърхността на масичката е покрита с птичи изпражнения и онази дебела лепкава прашна мръсотия, която покрива всичко, оставено навън за какъвто и да е период от време в Лондон. Името на Гърти осветява екрана на телефона ми и в прилив на гняв този път й вдигам.

— Какво?

— Аз съм ужасна — започва Гърти много бързо. — Не мога да повярвам какво направих. Изобщо не трябваше да предполагам, че ще се върнеш при Джъстин. Толкова, толкова съжалявам.

Млъквам, изненадана. Двете с Гърти сме се карали много пъти, но тя никога не се е извинявала толкова бързо като сега, без да е поискано.

— Трябваше да повярвам, че можеш да се справиш. Наистина вярвам, че можеш.

— Че мога какво? — питам, преди да успея да измисля някой по-добър и по-гневен отговор.

— Да се измъкнеш от Джъстин.

— О! Това.

— Тифи, добре ли си? — пита Гърти.

— Ами. Не особено — отвръщам, като усещам как трепери долната ми устна. Прехапвам я силно. — Предполагам, че не…

— Ричи още не се е обадил. Знаеш как са тези неща, Тифи, може да стане полунощ, преди дори да го преместят от килията в съда до „Граундсуърт“. А и затворът е доста хаотичен, така че не искам да те обнадеждавам, че дори ще му осигурят телефонно обаждане, какво остава за позвъняване до адвоката му, за което ги накарах да обещаят. Но ако говоря с него, ще му кажа всичко. Ще го помоля да обясни на Леон.

Поглеждам часовника на екрана: вече е осем вечерта и не мога да повярвам колко кошмарно бавно минава времето.

— Наистина, ама наистина съм ти ядосана — обяснявам на Гърти, понеже знам, че не звуча така.

Звуча просто тъжна, изморена и сякаш искам най-добрата си приятелка.

— Разбира се. И аз. Бясна. Аз съм най-ужасната. А и Мо също не ми говори, ако това ти помага.

— Не помага — отговарям колебливо. — Не искам да бъдеш парий.

— Какво? Това да не е някакъв вид десерт?

— Парий. Нежелан човек. Изгнаник.

— О, не се тревожи, вече съм се примирила с живот в немилост. Само това заслужавам.

Известно време стоим на телефона в съчувствено мълчание. Пресягам се в себе си, за да открия онзи огромен басейн с насочен-към-Гърти гняв, но изглежда, се е изпарил.

— Наистина мразя Джъстин — казвам нещастно. — Знаеш ли, мисля, че направи това най-вече за да раздели двама ни с Леон. Не смятам, че дори наистина би се оженил за мен. Просто пак щеше да ме зареже, след като се убедеше, че си ме е върнал.

— Този мъж се нуждае от кастрация — твърдо заявява Гърти. — Не си видяла нищо хубаво от него. Искрено съм пожелавала да е мъртъв на няколко пъти.

— Гърти!

— Не ти се е налагало да стоиш отстрани и да гледаш как се случва — въздъхва тя. — Да го наблюдаваш как премахва всичката тифи-ност от теб. Беше гадно.

Нервно подръпвам одеялото от Брикстън.

— Цялата тази каша ме накара да осъзная, че… наистина харесвам Леон, Гърти. Наистина. — Подсмърквам и избърсвам очите си. — Иска ми се поне да ме беше попитал дали наистина съм казала „да“. И… и… дори и да бях… иска ми се да не се бе предал просто ей така.

— Минал е половин ден. Той е в шок, а и е изтощен след делото в съда. Мислел е за този ден от месеци. Джъстин, както винаги, е уцелил най-ужасното подходящо време. Дай му малко време и се надявам скоро да откриеш, че Леон отново не се предава.

Поклащам глава.

— Не знам. Не мисля така.

— Имай вяра, Тифи. Все пак не е ли точно това, което ти искаш от него?