Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (42)

Глава 42
Леон

В никакъв случай не се напивай. Повтарям си това постоянно, но все пак не мога да спра да отпивам от питието си. Уиски с лед. Ужасно. Или би било, ако Бабс не беше казала, че заведението черпи, което моментално го направи по-привлекателно.

Седим на една нестабилна дървена маса с гледка към морето и чайник с голяма, дебела свещ в него. Тифи е очарована от свещника чайник. Започва забавен разговор със сервитьорите за вътрешния дизайн (или „интериора“, както му викат).

Кракът на Тифи е вдигнат и сложен да почива върху възглавничка, както нареди Соша. Другият крак също е вдигнат — тя на практика е хоризонтално на масата, косата й е отметната назад към залеза над морето. Прилича на ренесансова картина. Уискито е върнало цвета в страните й и леко е зачервило гърдите й, към които не мога да спра да гледам, когато не ме вижда.

Не съм мислил почти за нищо друго, освен за нея през целия ден, дори преди да започне цялото давене. Издирването на Джони Уайт на господин Прайър се е преместило на заден план — миналата седмица този проект беше това, което Кей наричаше моята „фикс идея“. Сега го чувствам като нещо, което искам, защото съм го споделил с Тифи.

Тя ми разказва за родителите си. От време на време накланя глава назад, отмята косата си още повече по облегалката на стола и притваря очи.

Тифи: Ароматерапията е единственото, което се задържа. Мама се занимаваше с направа на свещи за известно време, но в това няма пари и скоро след това просто се сопна и обяви, че отново ще си купува онези от магазина за един паунд и на никого не се разрешава да й натяква, че я е предупреждавал. След това мина през наистина странна фаза, в която започна да се занимава със сеанси.

Това ме кара да спра да я зяпам и да продумам:

Аз: Сеанси?

Тифи: Да, нали знаеш, когато седите около маса и се опитвате да говорите с мъртви хора?

Сервитьорът се появява до стола, върху който е кракът на Тифи. Поглежда го, леко озадачено, но не казва нищо. Човек остава с впечатлението, че тук са свикнали с всичко, включително мокри хора с вдигнати крака, докато се хранят.

Сервитьор: Ще желаете ли пудинг?

Тифи: О, не, натъпках се, благодаря.

Сервитьор: Бабс казва, че заведението черпи.

Тифи, веднага: Пудинг с карамел, моля.

Аз: И за мен същото.

Тифи: Всички тези безплатни неща. Това е като сбъдната мечта. Трябва да се давя по-често.

Аз: Моля те, недей.

Тя вдига глава, за да ме изгледа хубаво, очите й са леко сънени, и задържа погледа ми няколко секунди по-дълго, отколкото е напълно необходимо.

Прочиствам гърло. Преглъщам. Умувам за тема на разговор.

Аз: Майка ти е правила сеанси?

Тифи: О, да. Така че две години, докато учех в гимназията, се прибирах у дома, за да заваря всички завеси дръпнати и куп хора, повтарящи „моля, представи се“ и „почукай веднъж за «да», два пъти за «не»“. Подозирам, че поне шейсет процента от появяванията бях просто аз, когато си идвах вкъщи и захвърлях чантата си в шкафа под стълбите.

Аз: А след сеансите?

Тифи обмисля. Карамеленият пудинг пристига; огромен е и прогизнал в карамелен сос. Тифи издава развълнуван звук, който кара стомаха ми да се свие. Нелепо. Не може да се възбуждам от жена, която стене за пудинг. Трябва да се стегна. Отпивам още уиски.

Тифи, с уста пълна с пудинг: Известно време шиеше завеси. Но предварителните разходи бяха огромни, така че смени това занимание с правене на покривчици. И след това дойде ароматерапията.

Аз: Затова ли имаме толкова много ароматни свещи?

Тифи се усмихва.

Тифи: Да. Онези в банята са внимателно подбрани с миризми, които ти помагат да се отпуснеш.

Аз: На мен ми действат на обратно. Трябва да ги местя всеки път, когато искам да се изкъпя.

Тифи ме поглежда палаво над лъжицата си.

Тифи: На някои хора дори ароматерапията не може да помогне. Знаеш ли, майка ми избра и парфюма ми. Той „отразява и усилва личността ми“, очевидно.

Мисля за онзи първи ден, когато влязох в апартамента и подуших парфюма й — отрязани цветя и пазари за подправки, — и колко странно беше чувството, нечия чужда миризма да присъства в дома ми. Сега вече никога не е странно. Би било странно да се прибера и да не е така.

Аз: Какъв е той тогава?

Тифи, бързо: Върховите нотки са на роза, след това мускус, после карамфил. Което според майка ми означава…

Леко сбърчва нос, докато мисли.

Тифи: „Надежда, огън, сила“.

Изглежда развеселена.

Тифи: Явно това съм аз.

Аз: Звучи ми правилно.

Тя извърта очи, отказва да се хване.

Тифи: „Безпарична, устата, инат“ би било по-добре. И бездруго вероятно това е имала предвид.

Аз, вече определено подпийнал: Аз какво ще съм тогава?

Тифи накланя глава. Отново се вглежда право в очите ми, толкова дълбоко, че наполовина искам да извърна поглед, наполовина да се наведа през масата и да я целуна над свещника чайник.

Тифи: Е, там определено има надежда. Брат ти разчита на това.

Тези думи ме сварват неподготвен. Толкова малко са хората, които наистина знаят за Ричи; дори по-малко тези, които го споменават, без да са попитани. Тя ме наблюдава, очаква реакцията ми, сякаш е готова да спре, ако ме наранява. Усмихвам се. Хубаво е да говоря за него така. Сякаш е нормално.

Аз: Значи, получавам миризма на роза в афтършейва си?

Тифи прави физиономия.

Тифи: Вероятно има цял различен набор миризми, ако си мъж. Аз съм компетентна само в изкуството на женските парфюми, опасявам се.

Искам да я притисна за другите думи — да чуя какво мисли за мен, — но е самонадеяно да питам. Така че вместо това седим в мълчание, пламъкът на свещта се стрелка напред-назад помежду ни в чайника и аз отпивам още уиски.