Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (61)

Глава 61
Тифи

Джъстин ме издърпва от сцената към кулисите. Тръгвам с него, защото повече от всичко друго искам шумът, светлините и тълпата да изчезнат, но веднага след като преминаваме през завесата, издърпвам ръката си от неговата. Китката ми пропищява от болка; той ме държеше здраво. Намираме се в тясно пространство с черни стени отстрани на сцената, което е празно, с изключение на мъж в черни дрехи с уоки-токи и много кабели покрай краката си.

— Тифи? — поглежда ме учудено Джъстин.

Мога да позная, че уязвимостта в гласа му е напълно престорена.

— Какво, по дяволите, си мислиш… — започвам. Цялата се треса; трудно ми е да стоя права, особено на тези токчета. — Какво беше това?

— Какво беше кое?

Той отново се пресяга към мен.

Рейчъл се появява през завесата зад нас и изритва обувките си.

— Тиф… Тифи!

Завъртам се към нея точно когато идва до мен и я оставям да ме хване здраво. Джъстин ни наблюдава с леко присвити очи — виждам, че изчислява нещо, така че обръщам глава към дебелата купчина плитки на Рейчъл и много, много усилено се опитвам да не заплача.

— Тифи? — обажда се и някой друг.

Това е Мо. Не мога да разбера къде е.

— Приятелите ти са дошли да те поздравят — казва Джъстин добронамерено, но раменете му все още са напрегнати.

— Мо? — виквам аз.

Той се появява иззад Джъстин, през завесата, която ни отделя от основното задкулисно пространство; сакото му е изчезнало, а косата му е разрошена, сякаш е тичал.

След секунда Мо е до мен. Зад себе си откъм сцената чувам Катрин, която храбро се опитва да насочи вниманието обратно към „Проправи си път с кроше“.

Джъстин наблюдава и трима ни. Рейчъл все още ме държи, а аз се облягам на нея, когато вдигам очи към него.

— Знаеш, че не казах „да“ — отбелязвам безизразно.

Очите му се разширяват.

— Какво имаш предвид? — пита ме.

Поклащам глава. Знам какво е това — сега си спомням чувството, досадното чувство за нещо нередно.

— Не можеш да ме накараш да повярвам в нещо, за което знам, че не е вярно.

Нещо трепва в очите му — може би си мисли: „Преди съм го правил, много пъти“.

— Вече не можеш — пояснявам. — И знаеш ли как се нарича, когато го правиш? Газлайтинг^[1]. Форма на тормоз. Да ми казваш, че нещата не са такива, каквито ги виждам.

Това го нокаутира. Не съм сигурна, че Рейчъл или Мо ще забележат, но аз го наблюдавам как поема удара. Онази Тифи, която познава, никога не би използвала думи като „газлайтинг“ или „тормоз“. Виждам го как се разколебава и през тялото ми преминава вълна на ужасено вълнение, като чувството, когато застанеш близо до релсите, когато преминава влак.

— Ти наистина каза „да“ — протестира той. Светлината от сцената се промъква между завесите зад нас и оставя дълга жълта ивица по сенчестите очертания на лицето на Джъстин. — Чух те! И… наистина искаш да се омъжиш за мен, нали, Тифи? Ние сме предопределени един за друг.

Той се пресяга, за да вземе ръката ми. Цялото действие толкова очевидно е театър. Отдръпвам се и бърза като светкавица, Рейчъл пристъпва напред и плясва протегнатата му ръка по-далече от мен.

Джъстин не реагира физически. Когато проговаря, гласът му е небрежен и нещастен.

— Защо го направи?

— Няма да я докосваш — изплюва Рейчъл.

— Мисля, че трябва да си вървиш, Джъстин — намесва се Мо.

— Какво става тук, Тифи? — пита ме Джъстин, гласът му все още е дружелюбен. — Да не би приятелите ти да са ми сърдити, задето бяхме разделени?

Той продължава с опитите да се приближи, но Рейчъл ме е хванала здраво и с Мо от другата ми страна тримата сме едно цяло.

— Може ли да те попитам нещо? — обаждам се внезапно.

— Разбира се.

Озвучителят в черно ни поглежда раздразнено.

— Не може да стоите тук отзад — казва ни, докато тълпата отвън избухва в шумни аплодисменти.

Не му обръщам внимание, приковала поглед в Джъстин.

— Откъде знаеше, че ще бъда тук днес?

— Какво имаш предвид? Това събитие се рекламираше навсякъде, Тифи. Едва можех да погледна нещо в интернет и да не ми изскочи насреща.

— Но откъде знаеше, че аз ще бъда тук? Откъде разбра дори, че работя по тази книга?

Знам, че съм права. Виждам го в нервното помръдване на очите му. Прокарва един пръст под яката си, за да я разхлаби.

— И откъде знаеше, че ще бъда на онази премиера в Шордич? И откъде знаеше, че ще бъда на онзи круизен кораб?

Той е неспокоен; подсмихва се и ми хвърля първия неприятен и презрителен поглед за цялата вечер. Така е по-добре — това с онзи Джъстин, когото започнах да си припомням.

За момент не може да реши, след което избира приветлива усмивка.

— Твоето приятелче Мартин ми снасяше информация — обяснява смутено, като пакостливо момче, което са хванали да краде. Сладък, непослушен, безобиден. — Знаеше колко много те обичам, затова помагаше двамата да се съберем отново.

— Шегуваш се — избълва Рейчъл.

Поглеждам я, очите й святкат и изглежда по-ужасяваща от всеки друг път, когато съм я виждала такава, което си е истинско постижение.

— Откъде изобщо познаваш Мартин? — питам невярващо.

— Тихо! — изсъсква озвучителят.

Всички го игнорираме.

— Запознахме се на един твой служебен купон, помниш ли? — отвръща Джъстин. — Важно ли е това? Не може ли да отидем някъде, където е по-тихо, само двамата, Тифи?

Не си спомням такъв купон с колегите. Пропусках повечето от тях, защото Джъстин все не искаше да отидем, а не му харесваше да бъда там без него.

— Не желая да ходя никъде с теб, Джъстин — казвам, като си поемам дълбок и треперлив дъх. — И не искам да се омъжвам за теб. Искам да ме оставиш на мира.

Представяла съм си как изричам тези думи много, много пъти. Винаги си мислех, че той ще изглежда наранен, може би ще отстъпи назад от шока или ще вдигне ръка към устата си. Представях си го как плаче и се опитва да ме придърпа по-близо; дори се страхувах, че може да се опита и да ме хване, след което да не ме пусне.

Но Джъстин просто изглежда учуден. Раздразнен. Може би малко ядосан, сякаш някак е бил ужасяващо подведен и цялата ситуация се е оказала доста нечестна.

— Не го мислиш наистина — започва той.

— О, напротив — намесва се Мо.

Гласът му е мил, но много непреклонен.

— Наистина, наистина го мисли — добавя и Рейчъл.

— Не — повтаря Джъстин и поклаща глава. — Ти не ни даваш шанс.

— Шанс? — Почти се засмивам. — Връщах се при теб безброй пъти. Получил си повече шансове, отколкото мога да преброя. Не искам да те виждам. Никога повече.

Той се намръщва.

— В онзи бар в Шордич каза, че можем да поговорим след два месеца. Спазих правилата ти. — Разперва ръце настрани. — Сега е октомври, нали?

— Много работи могат да се променят за два месеца. За доста неща мислих. Доста неща… си припомних.

Ето го отново. Искрица на нещо почти като страх зад очите му. Той се пресяга към мен за последен път и този път Рейчъл го зашлевява през лицето.

— И аз самият нямаше да го кажа по-добре — измърморва Мо, като дръпва и двете ни по-назад в купчината кабели и мрак, докато Джъстин се препъва заднешком, с очи, ококорени от шока.

— Ти. Вън — твърдо нарежда ядосаният озвучител на Джъстин, явно го разпознава като причината за целия този шум.

Тръгва напред и го принуждава да отстъпи още повече.

Джъстин идва на себе си и предупредително протяга ръка към звукооператора. Поглежда през рамо да види къде е изходът, след което се обръща отново, за да срещне погледа ми.

За секунда губя представа за Мо и Рейчъл зад себе си и озвучителя сред нас. Сега сме само двамата с Джъстин и неговото облечено в смокинг тяло в това претъпкано, тъмно пространство и аз започвам да се чувствам отчаяна, сякаш ми свършва въздухът. Минават само секунда или две, но това е някак по-лошо от всичко останало, което се случи, взето заедно.

След това Джъстин отстъпва назад през завесите и на пространството зад сцената с тих звук, а аз се разтапям, трепереща, в прегръдките на Рейчъл и Мо. Тръгна си. Всичко свърши. Но той остави тази отчаяна задъханост след себе си и докато сграбчвам ръцете на Рейчъл и Мо с лепкави пръсти, изпитвам внезапен, гаден страх, че никога няма да мога да се отърва от него, независимо колко пъти го виждам да си тръгва.