Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (63)

Глава 63
Тифи

Миризмата на лилии е задушаваща. Мо държи букета до мен, докато се гушкаме в мрака, цветовете се докосват до роклята ми, като цапат плата с полен. Като поглеждам надолу към петънцата върху коприната, забелязвам, че се треса толкова силно, че цялата пола на роклята ми трепери.

Не си спомням какво точно каза Джъстин, когато си тръгна. Всъщност вече имам чувството, че не помня голяма част от току-що състоялия се разговор. Може би всичко просто е било един сюрреалистичен сън, а аз все още стоя в тълпата и се чудя дали Катрин ще ме спомене в благодарствената си реч и дали онези малки рулца в подноса с ордьоврите са с патешко или с пилешко.

— Ами… ами, ако е още тук? — прошепвам на Рейчъл, като посочвам към тъмните завеси, през които излезе Джъстин.

— Мо, дръж това — казва Рейчъл.

Мисля, че „това“ се отнася за мен. Тя изчезва към задкулисното пространство, докато на сцената Катрин се сбогува с публиката под силни аплодисменти.

Мо покорно държи лакътя ми.

— Добре си — прошепва.

Не казва нищо друго, само мълчи с едно от онези подобни на прегръдка мълчания, които толкова обичам. В света от другата страна на тези тъмни завеси тълпата все още ръкопляска; приглушеният звук тук се чува като силен дъжд по паважа.

— Наистина не можете да стоите тук — настоява озвучителят ядосано, щом Рейчъл пак се връща.

После отстъпва назад, когато тя се обръща, за да го погледне. Не го виня. Рейчъл е направила бойната си физиономия и изглежда откровено ужасяваща.

Тя го подминава, без да го удостои с отговор, и вдига полата си, за да прескочи кабелите.

— Никакви откачени бивши не се виждат — обяснява ми, като се връща до мен.

Катрин внезапно нахлува откъм сцената; едва не се блъсва в Мо.

— Божичко — възкликва, — това беше доста драматично, нали? — Потупва ме по един майчински начин. — Добре ли си? Предполагам, че този приятел беше…

— Бившето гадже, преследвач на Тифи — допълва Рейчъл. — И като стана дума за преследване… мисля, че ще е добре да си поговорим с Мартин…

— Не сега — умолявам я, като я хващам за ръката. — Просто останете с мен още малко, може ли?

Изражението й се смекчава.

— Добре. Разрешаваш ли ми да го обеся за топките по някое време по-късно?

— Разрешавам. Също така, бляк.

— Не мога да повярвам, че е казвал на тази… тази отрепка къде си през цялото време. Трябва да повдигнеш обвинения, Тифи.

— Определено трябва да подадеш молба за ограничителна заповед — добавя Мо тихо.

— Срещу Мартин? Това може да направи работата ни малко неловка — съобщавам немощно.

Мо само ме поглежда.

— Знаеш за кого говорех.

— Може ли вече да напуснем тази… мрачна… стая от завеси? — питам.

— Добра идея — съгласява се Катрин. Дискретно, без Рейчъл да забележи, озвучителят кимва и превърта очи. — Аз по-добре да отида да поговоря с гостите, но защо всички вие не вземете моята лимузина?

— Моля? — зяпва я Рейчъл.

Катрин изглежда смутена.

— Не беше моя идея. От Пиар отдела на „Бътърфингърс“ я наеха за мен. Просто седи отвън. Можете да я вземете, дори умряла не искам да ме виждат да се возя в подобно нещо, иначе никога няма да ме пуснат обратно в клуба на старите социалисти.

— Благодаря — казва й Мо и аз за кратко надигам глава от паническата мъгла, за да се удивя на мисълта, че шефката на Пиар отдела, която е известна със своята стиснатост, доброволно е платила за лимузина.

— Е, сега само трябва да се махнем. През тълпата — обявява Рейчъл, а устата й се извива в мрачна усмивка.

— Първо обаче трябва да се обадиш в полицията и да докладваш Джъстин за тормоз — намесва се Мо. — И трябва да им кажеш всичко. За всички други пъти, за цветята, за Мартин…

Изстенвам и изскимтявам едновременно. Мо разтрива гърба ми.

— Направи го, Тифи — съгласява се и Рейчъл и ми подава телефона си.

* * *

Движа се през тълпата, сякаш съм друг човек. Хората не спират да ме потупват по гърба, да се усмихват и да ми подвикват. Първоначално се опитвам да кажа на всеки поотделно в отговор: „Не казах «да», няма да се омъжвам, той не ми е гадже“, но те или не могат, или не искат да ме чуят, така че когато се приближаваме до вратата, спирам да опитвам.

Лимузината на Катрин е паркирана зад ъгъла. Но това не е просто лимузина — а стреч лимузина. Нелепо е. Шефката на Пиар отдела сигурно е била на път да помоли Катрин да направи нещо много важно за много малко пари.

— Здравей, извинявай? — обръща се Рейчъл към шофьора през прозореца с глас тип „сладки приказки с бармана“. — Катрин каза, че можем да ползваме тази лимузина.

Следва дълъг разговор. Както вероятно и трябва да бъде, шофьорът отказва просто да ни повярва. След кратък телефонен разговор със самата Катрин и след завръщането на бойната физиономия на Рейчъл вече сме вътре — слава богу. Треперя като лист — дори със сакото на Мо върху раменете си.

Вътре е дори по-нелепо, отколкото отвън. Има дълги дивани, малък бар, два телевизионни екрана и озвучителна система.

— Дявол да го вземе — възкликва Рейчъл. — Това е абсурдно. Човек би помислил, че могат да ми плащат малко повече от минимална заплата, нали?

Седим в мълчание известно време, докато шофьорът потегля.

— Е — продължава Рейчъл, — май всички можем да се съгласим, че днес денят направи неочакван обрат.

Поради някаква причина това е капката, която прелива чашата. Започвам да плача в шепите си, облягам се назад върху плюшената тапицерия и оставям хлипането да тресе тялото ми, сякаш съм малко дете. Мо съчувствено стисва ръката ми.

Следва жужащ звук.

— Всички добре ли сте там? — виква шофьорът. — Звучи, все едно някой получава астматичен пристъп!

— Всичко е наред! — отвръща Рейчъл, докато аз вия и хриптя, борейки се да дишам през сълзите. — Приятелката ми току-що беше причакана от лудото си бивше гадже пред тълпа от хиляда души и изманипулирана да изглежда, сякаш ще се омъжва за него, и сега реакцията й е напълно нормална.

Следва пауза.

— Майчице — казва най-сетне мъжът. — Кърпичките са под бара.

* * *

Когато се прибирам у дома, се обаждам на Леон, но той не вдига. Под цялото бурно и заслепяващо безумие на деня, нямам търпение да разбера нещо повече от онова, което ми написа в последния си есемес: „Нещата вървят добре в съда“. Колко добре? Всичко приключи ли? Кога ще произнесат присъдата на Ричи?

Толкова силно искам да говоря с него. По-конкретно, искам да се сгуша в рамото му, да вдишам прекрасната му миризма, да го оставя да ме гали по гърба и чак тогава да говоря с него.

Не мога да повярвам. Не мога да повярвам какво направи Джъстин. Фактът, че ме постави в това положение, пред всички тези хора… Какво си е мислел? Че просто ще се съглася, защото той е поискал така?

Всъщност може би някога щях да го направя. Господи, от тази мисъл ми се повдига.

Фактът, че се е свързал с Мартин, за да ме държи под око, прави нещата още по-тревожни — всички онези странни срещи, които ме караха да се чувствам като луда, защото си мислех, че са случайни. Всичките са били внимателно планирани и изчислени. Но какъв беше смисълът? Ако ме е искал, имаше ме. Бях негова — щях да направя всичко за него. Защо ме избута толкова далече от себе си, след което не спря с опитите си да си ме върне? Просто е… толкова странно. Толкова ненужно болезнено.

Рейчъл не можа да дойде в апартамента с нас — тази вечер е бавачка на племенницата си, преминава от грижи за една ревяща, сополива развалина към друга, — но Мо обеща, че ще остане с мен, което е толкова мило от негова страна. Чувствам се малко виновна, защото истината е, че в момента искам Леон.

Почти ме изненадва колко ясна е тази мисъл. Искам Леон. Имам нужда да е тук с мен, нервно да се суети, да се усмихва криво и без грам усилия да кара всичко да изглежда по-светло. След лудостта на днешния ден с нова сила ме осенява мисълта, че дори и хубаво-страшно понякога да бъде страшно-страшно, докато се уча как отново да участвам в една връзка, какво пък толкова, по дяволите? Ако се поддам на страха, ако го оставя да ме спре с Леон, тогава Джъстин наистина печели.

А Леон така си заслужава мъничко страх. Напълно си го заслужава. Пресягам се за телефона си и пак набирам номера му.