Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (26)

Глава 26
Леон

Косата на Холи е почти напълно пораснала сега. Прилича на женски Хари Потър — косата й стърчи във всички посоки, независимо колко много се опитва да я приглади майка й.

Лицето й също се е променило, станало е по-пълно, по-живо. Очите й изглеждат по-малко непропорционални на нея напоследък.

Тя ми се усмихва.

Холи: Дошъл си да се сбогуваме ли?

Аз: Дошъл съм, за да погледна кръвната картина.

Холи: За последен път?

Аз: Зависи какво излезе.

Холи: Сърдит си. Не искаш да си тръгвам.

Аз: Разбира се, че искам. Искам да си добре.

Холи: Не е вярно. Не обичаш, когато нещата се променят. Искаш да остана тук.

Не казвам нищо. Дразнещо е някой толкова малък да ме разбира толкова добре.

Холи: И ти ще ми липсваш. Ще ми идваш ли на гости у дома?

Поглеждам към майка й, на чието лице има уморена, но много щастлива усмивка.

Аз: Ще бъдеш много заета в училище и с всякакви извънучилищни занимания. Няма да искаш посетители.

Холи: Напротив, ще искам.

Майката на Холи: Ще се радвам да се отбиеш за вечеря. Наистина, и Холи също. Просто за да ти благодарим.

Чиста еуфория обгражда майката на Холи като облак парфюм.

Аз: Е, може би. Благодаря.

Майката на Холи тръгва да се надига. Аз никога не се справям добре в подобни ситуации. Започвам да се паникьосвам; заотстъпвам към вратата.

Тя ме прегръща, преди да успея да избягам. Изведнъж се чувствам много нестабилен. Не съм сигурен дали искам да плача заради Холи или Кей, но когато някой ме прегръща, това причинява нещо на слъзните ми жлези.

Избърсвам очи и се надявам Холи да не е забелязала. Разрошвам рошавата й кестенява коса.

Аз: Да слушаш.

Холи се ухилва. Оставам с впечатлението, че има други планове.

* * *

Излизам от работа навреме, за да видя последните следи от наистина разкошен изгрев зад небостъргачите на Лондон и отразен в стоманеносивите води на Темза, които стават синьо-розови. Струва ми се, че имам толкова много време сега без Кей. Започвам да се питам дали наистина съм й отделял толкова малко време, колкото твърдеше — ако е истина, откъде са се взели всички тези часове тогава?

Решавам да спра някъде за чай, след това да вървя до дома — отнема само час и половина, а днес е от сутрините, в които човек иска да е навън. Хора жужат във всички посоки на път за работа, стиснали чаши с кафе. Оставям ги да ме подминават. Вървя по странични улички колкото е възможно; те са малко по-заспали от главните пътища.

Осъзнавам, че съм на Клапам Роуд, без да съм забелязал как съм стигнал там. Замръзвам, като виждам магазинчето. Но се карам да спра. Струва ми се уважително, като да свалиш шапка, когато минава катафалка.

Не мога да не забележа, че камерите на магазин „Алди“ наистина сочат във всички посоки, включително и тази. Изпълва ме надежда. Спомням си цялата причина, поради която скъсахме с Кей. Бях твърде тъжен, за да си спомня, че за Ричи има надежда.

Може би Гърти му е писала вече. Тръгвам сега по-бързо, нетърпелив да се прибера у дома. Той може да се опита да се обади, да очаква, че съм у дома по обичайното време. Чувствам се сигурен, че се е обадил; бесен съм на себе си, че съм го изпуснал.

Дълбоко поемане на дъх. Суетя се с ключа на вратата, но странно, заключено е само веднъж — Тифи никога не е забравяла преди. Оглеждам бегло стаята, когато влизам, за да се уверя, че не сме били обрани, но телевизорът и лаптопът още са тук, така че направо се запътвам към домашния телефон и проверявам за пропуснати повиквания или гласови съобщения.

Нищо. Издишам. Потен съм от бързото ходене под сутрешното слънце; хвърлям ключовете на обичайното им място (сега живеят под касичката във форма на кучето Спот) и свалям тениската си, докато се отправям към банята. Махам редицата разноцветни свещи от ръба на ваната, за да мога реално да се изкъпя. След това пускам горещата вода и оставам там, докато отмивам още една седмица.