Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (33)

Глава 33
Тифи

Седя на балкона и плача като малко дете, което си е изпуснало сладоледа. Силен, придружен със здраво заекване и отворена уста рев.

Внезапните спомени вече ме връхлитат в съвсем случайни моменти, просто изскачат от нищото и направо ме съсипват. Този току-що беше изключително гаден: претоплях си някаква супа и след това БАМ, ето го и него — вечерта през февруари, в която Джъстин се появи, преди съобщението във фейсбук, и доведе Патриша. Гледаше ме с искрено отвращение и едва ми продума. После, след като Патриша излезе в коридора, ме целуна за довиждане по устните, с ръка на врата ми. Сякаш бях негова. За секунда, докато си спомнях това, почувствах с истински ужас, че все още съм.

Та. Въпреки че, технически погледнато, съм много по-щастлива, тези спомени продължават да връхлитат и да ми развалят спокойствието. Очевидно е, че имам проблеми, с които трябва да се справя, и диверсионните ми тактики вече не вършат работа. Трябва да помисля за това.

Времето за мислене означава, че ми трябват Мо и Гърти. Двамата пристигат заедно, около час след като им изпращам съобщение. Докато Гърти налива бяло вино в чашите, осъзнавам, че съм нервна. Не искам да говоря. Но след това, когато започвам, направо не мога да се спра и всичко излиза като една голяма разбъркана каша: спомените, старите случки от самото начало, всичко до цветята, които ми изпрати миналата седмица.

След известно време замлъквам, изтощена. Изпивам остатъка от виното в чашата.

— Нека не увъртаме — заявява Гърти, която буквално никога през живота си не е увъртала за нищичко. — Имаш откачен бивш приятел и той знае къде живееш.

Пулсът ми започва да се ускорява; чувствам се, сякаш нещо е затворено в гърдите ми.

Мо стрелва Гърти с онзи вид поглед, който обичайно само на Гърти й е позволено да използва спрямо хората.

— Аз ще говоря — казва й, — а ти можеш да отговаряш за виното. Ясно?

Гърти изглежда така, сякаш някой току-що я е зашлевил през лицето. Но след това, учудващо, тя извръща глава на другата страна и от мястото си мога да видя, че се усмихва.

Странно.

— Иска ми се да не бях казвала, че ще изляза на по питие с него през октомври — започвам, обърната към Мо и изслушващата му физиономия. — Защо казах това?

— Аз не съм убеден, че си го казала, а ти? Мисля, че той е избрал да приеме думите ти по този начин — обяснява Мо. — И не е нужно да се срещаш с него. Не му дължиш нищо.

— Вие двамата спомняте ли си всичко това? — питам изведнъж. — Не си го въобразявам, нали?

Мо замлъква за момент, но Гърти не чака и секунда.

— Разбира се, че си спомняме. Аз помня всяка проклета минута. Той се държеше отвратително с теб. Казваше ти къде да бъдеш и как да стигнеш до там, а след това отиваше лично да те заведе, защото нямало да можеш да се оправиш сама. Изкарваше, че всяка разправия е по твоя вина, и не се отказваше, докато ти не се извинеше. Зарязваше те и после пак се събираше с теб без предупреждение. Казваше ти, че си с наднормено тегло и особнячка и че никой друг не би те пожелал, макар очевидно да си същинска богиня и той трябваше да се чувства късметлия, че е с теб. Беше ужасно. Мразехме го. И ако ти не ми бе забранила да говоря за него, щях да ти повтарям това всеки проклет ден.

— О! — изричам тихичко.

— Така ли се чувстваше и ти? — пита Мо с тона на майстор с ограничени инструменти, който се опитва да поправи щети, нанесени от избухнала бомба.

— Аз… спомням си, че бях наистина щастлива с него — отвръщам. — Както и разбирате, наистина нещастна.

— Той не беше ужасен с теб през цялото време — започва Гърти.

— Нямаше да успее да те задържи, ако бе такъв — продължава Мо. — Джъстин го знаеше. Умен човек е, Тифи. Знаеше как да…

— … те работи — завършва Гърти.

Мо потръпва при избора й на думи.

— Но аз мисля, че някога бяхме щастливи заедно.

Не знам защо това ми се струва важно. Не ми допада мисълта всички да ме виждат в тази връзка и да си мислят, че съм била идиот, задето стоя с някой, който се отнася с мен по този начин.

— Разбира се — потвърждава Мо и кима. — Особено в началото.

— Да — повтарям аз. — В началото.

Известно време пием виното си в мълчание. Чувствам се много особено. Сякаш трябва да плача и ми се иска да плача, но усещам очите си странно свити, което прави сълзите невъзможни.

— Е. Благодаря. Нали разбирате, задето сте опитали. И съжалявам, че… ви накарах да спрете да говорите за него — довършвам, загледана в краката си.

— Всичко е наред. Това поне значеше, че ще продължиш да излизаш с нас — обяснява Мо. — Трябваше сама да стигнеш до тези заключения, Тифи. Колкото и изкушаващо да беше да връхлетим и да те измъкнем от него, ти просто щеше да се върнеш обратно.

Събирам смелост, за да погледна към Гърти. Тя задържа очи върху моите; изражението й е свирепо. Не мога да си представя колко трудно й е било да удържи на думата си и да не споменава Джъстин.

Чудя се как, за бога, Мо е успял да я убеди да ме остави да се справя сама с това. Бил е прав обаче — просто щях да ги отблъсна, ако ми бяха казали да напусна Джъстин. От тази мисъл леко ми се гади.

— Справяш се чудесно, Тиф — казва Мо и ми долива вино. — Просто се дръж за това, което в момента осъзнаваш. Може да бъде трудно да го помниш през цялото време, но е важно. Така че се постарай.

* * *

Някак нещата, изречени от Мо, сякаш стават истина.

Толкова е трудно да го помня. Една седмица без внезапни спомени или случайни появявания на Джъстин и се поддавам. Разклащам се. Почти рухвам и решавам, че съм си измислила цялата история.

Слава богу, Мо е на разположение, за да говорим. Обсъждаме случки, когато си ги спомням — караници с крясъци, недоловими заяждания и дори още по-недоловими начини, по които независимостта ми се е рушала. Не мога да повярвам колко недобра е била връзката ми с Джъстин, но дори по-лошо, не мога да повярвам, че не съм забелязала. Мисля, че ще ми отнеме известно време да осъзная този факт.

Слава на бога за приятелите и съквартирантите. Леон няма представа, че това се случва, разбира се, но явно е разбрал, че имам нужда да се разсейвам по някакъв начин — готви по-често и ако известно време не сме говорили, той започва нова серия бележки. Преди аз правех това — имам чувството, че започването на разговори не е нещо, на което Леон е голям почитател по принцип.

Откривам тази на хладилника, когато се прибирам от работа заедно с Рейчъл, която е дошла, за да й сготвя вечеря (твърди, че й дължа неопределен брой ястия, задето съм съсипала живота й, като съм пуснала в експлоатация книгата „Пробий си път с кроше“):

Издирването на Джони Уайт не върви добре. Напих се като прасе под масата с Джони Уайт Четвърти в много съмнителна кръчма до Ипсуич. Едва не преживях наново нашия паметен сблъсък в банята: успах се и закъснях много х

Рейчъл повдига вежди, докато чете бележката през рамото ми.

— Паметен, а?

— О, я млъквай. Знаеш какво има предвид.

— Да, наистина — отвръща тя. — Има предвид: „Не спирам да си мисля за теб по бельо. Ти мислиш ли си за мен гол?“.

Замервам я с една глава лук.

— Бъди полезна с нещо и нарежи това — отсичам, но не мога да не се усмихна.