Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (8)

Глава 8
Леон

Холи, с хлътнали бузи и изморени очи, ме поглежда от леглото. Изглежда по-малка навсякъде — китки, порастваща наново коса на снопчета… Всичко, освен очите.

Усмихва ми се слабо.

Холи: Ти беше тук миналия уикенд.

Аз: Понякога съм тук, понякога не. Имаха нужда от помощта ми. Няма персонал.

Холи: Тук си, защото аз помолих да дойдеш ли?

Аз: Абсолютно не. Знаеш, че си ми най-малко любимият пациент.

По-широка усмивка.

Холи: Хубаво ли си прекарваше уикенда с приятелката си с късата коса?

Аз: Да, всъщност.

Изглежда определено палава. Не искам да се надявам твърде много, но изглежда видимо по-добре — тази усмивка никаква я нямаше миналия уикенд.

Холи: И трябваше да я оставиш заради мен!

Аз: Няма персонал, Холи. Трябваше да остав… дойда на работа, защото няма персонал.

Холи: Обзалагам се, че се е ядосала, задето харесваш мен повече от нея.

Соша, младшата лекарка, се подава през завесата, за да привлече вниманието ми.

Соша: Леон.

Аз, към Холи: Връщам се след секунда, разбивачке на семейства.

Аз, към Соша: И?

Тя се усмихва широко и изморено.

Соша: Кръвните изследвания току-що излязоха. Антибиотиците най-сетне са започнали да действат. Досега говорих по телефона с медицинския регистратор на детската болница „Гош“ и той каза, че тъй като Холи се подобрява, не е нужно да се връща обратно в болницата. Социалните служби също са съгласни.

Аз: Антибиотиците работят?

Соша: Да. С-реактивният протеин^[1] и броят бели кръвни телца падат, вече няма треска, лактатът е в граници. Всички показатели са стабилни.

Облекчението ме залива мигновено. Няма по-хубаво усещане от това, че някой се подобрява.

Блестяща аура на добро настроение вследствие на добрите кръвни резултати на Холи ме съпровожда по целия път към дома. Тийнейджърите, пушещи джойнт на ъгъла на улицата, изглеждат като същински ангелчета. Миризливият мъж в автобуса, който сваля чорапите си, за да почеше крака си, предизвиква само искрено съчувствие. Дори истинският враг на всеки лондончанин, бавно движещ се турист, ме кара просто да се усмихна снизходително.

Вече планирам чудесна вечеря в девет, когато влизам в апартамента. Първото, което забелязвам, е миризма. Мирише… женствено. На пикантни ароматни пръчици и щанд за цветя.

Следващото, което забелязвам, е огромно количество дивотии във всекидневната. Огромна купчина книги до плота за хранене. Възглавничка с форма на крава на дивана. Лава-лампа — лава-лампа! — на масичката за кафе. Какво става? Да не би жената от Есекс да организира благотворителен базар в нашия апартамент?

Леко замаян, отивам да оставя ключовете на обичайното им място (когато не ги хвърлям в коша за пране) и откривам, че то е окупирано от касичка във формата на кучето Спот. Това не е за вярване. Като ужасен епизод на „Мисия моят дом“. Апартаментът е преустроен да изглежда неизмеримо по-зле. Мога да заключа само, че тя го е направила нарочно — никой не може да е с толкова лош вкус по случайност.

Мъча се да си припомня какво всъщност ми каза Кей за тази жена. Тя е… редактор на книги? Звучи като професия за разумен човек с вкус? Доста убеден съм, че Кей не е споменала жената от Есекс да е колекционер на странни предмети. И все пак.

Потъвам в един пуф наблизо и седя известно време. Мисля за триста и петдесетте паунда на месец, които иначе нямаше да мога да дам на Сал този месец. Решавам, че не е толкова зле — пуфът е чудесен например: десенът е с индийски шарки и е учудващо удобен. А лава-лампата има комична стойност. В днешно време кой има такава?

Забелязвам моите чаршафи да висят от сушилнята за дрехи в ъгъла на стаята — изпрала ги е. Дразнещо е, защото положих големи усилия да ги изпера и закъснях за работа заради това. Но трябва да помня, че досадната жена от Есекс всъщност не ме познава. Не би знаела, че аз определено бих изпрал чаршафите, преди да поканя непознат да спи в тях.

Е. Как ли ще изглежда спалнята?

Влизам неустрашимо. Издавам измъчен вой. Изглежда, сякаш някой е повърнал дъги и еднорози тук и е покрил всяка повърхност с цветове, които не си подхождат в природата. Ужасна, проядена от молци кувертюра покрива леглото. Огромна бежова шевна машина заема по-голямата част от бюрото. И дрехи… дрехи навсякъде.

Тази жена притежава повече дрехи от средно голям магазин. Очевидно не й е стигнал половината гардероб, който разчистих за нея, така че е окачила рокли от външната страна на вратата, по цялата стена — на стара релса за окачване на снимки, всъщност доста изобретателно — и над сега-вече-почти-невидимия стол под прозореца.

Обмислям да й се обадя и да се възпротивя за три секунди, преди да достигна до неизбежното заключение, че това би било неловко и след няколко дни ще е спряло да ми пука. Всъщност вероятно ще съм спрял да забелязвам. И все пак. В момента моето мнение за жената от Есекс е спаднало до нови низини. На път съм да тръгна обратно към доста изкушаващия пуф, когато забелязвам торбата с шаловете, изплетени ми от господин Прайър, да се подава изпод леглото.

Забравил съм за тях. Жената от Есекс може да ме сметне за особняк, ако намери торба с четиринайсет ръчно плетени шала, скрити под леглото. От доста време мисля да ги занеса в благотворителен магазин, но естествено, жената от Есекс няма как да знае това. Дори не съм я срещал; не искам да мисли, че съм, нали знаете. Колекционер на шалове или подобно нещо.

Вземам химикалка и надрасквам „ЗА БЛАГОТВОРИТЕЛЕН МАГАЗИН“ на едно листче, след което го залепям на торбата. А така. Да ми напомня, в случай че забравя.

Сега към пуфа за вечеря и в леглото. Толкова съм изморен, че дори ужасната цветна кувертюра започва да ми изглежда привлекателна.