Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (50)

Глава 50
Леон

Домът на майката на Холи е една бедна, рушаща се градска къщурка в Саутуорк. Боята навсякъде се лющи, а по стените се облягат незакачени картини, но усещането е приветливо. Само малко захабено.

Групички деца се стрелкат навън и навътре през входната врата, когато пристигаме. Чувствам се леко объркан. Все още осмислям снощи, все още съм пълен с адреналин след препирнята с Джъстин. Докладвахме случилото се в полицията, но искам да направя още нещо. Тя трябва да си изкара ограничителна заповед. Не мога да го предложа обаче. Изборът е неин. Безпомощен съм.

Влизаме в къщата. Има много парти шапки и няколко плачещи бебета, вероятно докарани до сълзи от буйните осемгодишни деца.

Аз: Виждаш ли Холи?

Тифи застава на пръсти на един крак (здравия й крак).

Тифи: Това тя ли е? В костюма от „Междузвездни войни“?

Аз: „Стар Трек“. И не. Може би онова дете до кухнята?

Тифи: Почти съм сигурна, че е момче. Ти каза ли ми, че трябва да се облечем специално?

Аз: Ти също прочете поканата!

Тифи игнорира думите ми, вдига изоставена каубойска шапка и я слага върху главата ми.

Обръщам се към огледалото в коридора, за да видя резултата. Шапката е кацнала на главата ми несигурно. Свалям я и вместо това я слагам на главата на Тифи. Много по-добре. Нещо като секси каубойка. Много изтъркано, разбира се, но въпреки това секси.

Тифи се поглежда в огледалото и нахлупва шапката още по-ниско.

Тифи: Хубаво. Тогава ти ще си магьосник.

Тя издърпва едно наметало със звезди от гърба на един стол и се пресяга, за да го сложи на раменете ми, като го завързва с панделка на врата ми. Само усещането на пръстите й ме кара да мисля за снощи. Мястото е много неподходящо за подобен род мисли, така че се опитвам да ги прогоня; но тя не ми помага. Прокарва ръце по гърдите ми в жест, познат от времето на дивана.

Хващам ръката й.

Аз: Не може да правиш това.

Тифи повдига палаво една вежда.

Тифи: Кое?

Ако е решила да ме измъчва по този начин, това поне сигурно означава, че се чувства малко по-добре.

* * *

Най-сетне откривам Холи, седнала на стълбите, и осъзнавам защо е толкова трудна за намиране. Напълно се е преобразила. Блестящи очи. По-здрава и гъста коса, която пада напред, само за да бъде нетърпеливо духната назад, когато малката заговаря. Дори изглежда леко пълничка.

Холи: ЛЕОН!

Тя се плъзва надолу по стълбите и спира на косъм от пода. Облечена е като Елза от „Замръзналото кралство“, подобно на повечето момиченца, празнували рождения си ден в Западното полукълбо от 2013 година насам. Малко е голяма за това, но пък е изпуснала голяма част от времето, в което е била малка, така че…

Холи: Къде е Тифи?

Аз: И тя е тук. Просто отиде до тоалетната.

Холи изглежда успокоена. Хваща ме за ръка и ме повлича към всекидневната, където се опитва да ме натъпче с малки рулца с наденички, които са били опипвани от много на брой мръсни деца.

Холи: Вече излизаш ли с Тифи?

Поглеждам надолу към нея, с пластмасова чаша сок от тропически плодове наполовина до устата ми.

Холи прави своето класическо превъртане на очи, като по този начин ме убеждава, че си е все същото дете, а не по-пълничък двойник.

Холи: Хайде де. На вас ви е писано да сте заедно!

Оглеждам се нервно наоколо, като се надявам, че Тифи не слуша. Но се оказва, че и аз се усмихвам. Набързо се сещам за реакцията си при подобни коментари по повод двама ни с Кей, която обичайно беше причината да ме нарича връзкофоб. Трябва да призная, че тези коментари рядко идваха от устата на малко, ранно съзряло дете с изкуствена плитка около врата си (явно паднала от главата й преди известно време).

Аз: Ами по случайност…

Холи: Да! Знаех си! Каза ли й, че я обичаш?

Аз: Малко е рано за това.

Холи: Не и ако я обичаш от сума време насам.

Пауза.

Холи: Което ти правеше. Между другото.

Аз, нежно: Не съм сигурен в това, Холи. Бяхме приятели.

Холи: Приятели, които се обичат.

Аз: Холи…

Холи: Е, тогава каза ли й, че я харесваш?

Аз: Тя определено го знае.

Холи присвива очи.

Холи: Така ли е, Леон?

Чувствам се леко обезпокоен. Да? Знае го? Целувките са ясен знак, нали?

Холи: Ужасен си в споделянето с хората и какво изпитваш наистина към тях. Почти никога не ми каза, че ме харесваше повече от всички останали пациенти. Но аз знам, че беше така.

Тя протяга ръце в смисъл „случаят е ясен“. Опитвам се да не се засмея.

Аз: Е, ще се уверя, че го знае.

Холи: Няма значение. Аз, така или иначе, ще й кажа.

И изчезва, стрелвайки се през тълпата. Мамка му.

Аз: Холи! Холи! Недей да казваш…

Най-накрая ги намирам заедно в кухнята. Влизам точно в края на нещо, което очевидно е вмешателство от страна на Холи. Тифи се е навела към нея, усмихва се, косата й блести в златисточервено под извънредно ярките кухненски лампи.

Холи: Искам само да знаеш, че той е мил и ти си мила.

Детето застава на пръсти и добавя с театрален шепот:

Холи: Което значи, че при вас няма изтривалка.

Тифи ме поглежда въпросително.

Стисвам устни, а нещо топло и разтапящо се се настанява в гърдите ми. Пристъпвам и придърпвам Тифи към себе си, докато се пресягам да разроша косата на Холи. Странно проницателно дете.