Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (58)

Глава 58
Леон

Мразя този костюм. Последно го носих на съдебно дело номер едно и след това го наврях в гардероба на мама, изкушен да го изгоря, сякаш е бил заразен. Радвам се, че не го направих. Не мога да си позволя да горя костюми всеки път, когато правосъдната система не успее да раздаде правосъдие. Това може да не е последното ни дело за обжалване.

Мама трепери и е на път да заплаче. Толкова се старая да съм силен заради нея, но не мога да го понеса. Би било по-лесно с всеки друг човек, но с мама е ужасно. Искам тя да ме закриля, а не обратното, и почти ме ядосва да я виждам такава, макар едновременно да ме натъжава.

Поглеждам си телефона.

Току-що говорих с Ричи — обади се за малко морална подкрепа. Добре е. Всички ще бъдете добре, каквото и да стане. Пиши ми, ако мога да помогна с нещо. Все ще се измъкна за едно телефонно обаждане. Тифи хх

Чувствам топлина за момент, след цяла сутрин на постоянен студен страх. Напомням си за новата ми решителност да кажа на Тифи точно как се чувствам и да придвижа нещата в по-сериозна посока, например среща с родители и т.н.

Мама: Миличък?

Един последен поглед в огледалото. По-слаб, с по-дълга коса, издължен Ричи ме гледа в отговор. Не мога да спра да мисля за него — не спирам да си спомням как изглеждаше, когато прочетоха присъдата му, безкрайния порой глупости за хладнокръвното му, добре изчислено престъпление, как очите му се разшириха и загледаха празно от страх.

Мама: Леон? Миличък?

Аз: Идвам.

* * *

Здравей отново, съдебна зало.

Толкова е обикновена. Нищо подобно на дървените столове и сводестите тавани от американските правни драми — само много папки по бюрата, килим и редици пейки, от които ни наблюдават няколко отегчени на вид адвокати и журналисти. Един от журналистите се опитва да намери контакт, за да зареди телефона си. Студентка по право оглежда гърба на бутилката си със смути.

Странно е. По-рано тази година щях да искам да изкрещя и на двама им. Гледайте внимателно, мамка му. Наблюдавате как се унищожава животът на един човек. Но всичко това е част от странната драма на този ритуал и сега, когато знаем как да играем играта — сега, когато имаме адвокат, който знае правилата, — ритуалът не ме тревожи толкова.

Един сбръчкан мъж в дълга роба като герой от „Хари Потър“ влиза с охрана и Ричи. Ричи не е с белезници, което е нещо. Но изглежда точно толкова зле, колкото подозирах. Качил е малко през последните месеци, тъй като отново тренира, но с отпуснати рамене изглежда, сякаш мускулите го смачкват. Едва го разпознавам като брата, който влезе за първи път в тази зала миналата година, онзи с пълната увереност, че щом си невинен, си тръгваш свободен. Братът, който израсна до мен, правеше всичко като мен и винаги му пазех гърба.

Почти не мога да го гледам — твърде болезнено е да виждам страха в очите му. Някак, отнякъде успявам да се усмихна окуражаващо, когато поглежда към мен и мама. Слагат го в една стъклена кутия и затварят вратата след него.

Чакаме. Журналистът с телефона успява да го включи и продължава да преглежда нещо, което прилича на началната страница на „Ройтерс“, въпреки огромния знак, който забранява мобилните телефони, точно над главата му. Момичето с бутилка смути сега издърпва свободни нишки от пухкавия си шал.

Трябва да продължа да се усмихвам на Ричи. Гърти е тук, облечена в онова нелепо облекло, почти неразличима от останалите адвокати, макар да съм я виждал да яде китайско в кухнята си. Усещам как се наежвам само от вида й. Чувството е инстинктивно, първично. Трябва отново и отново да си напомням, че тя е от нашия отбор.

Сбръчкан мъж в роба: Всички да станат!

Всички стават. Трима съдии влизат в залата. Обобщаващо ли е да изтъкна, че буквално и тримата са бели мъже на средна възраст, чиито обувки изглеждат, сякаш струват повече от колата на майка ми? Опитвам се да потисна надигащата се омраза, докато се настаняват по местата си. Преглеждат документите пред себе си. Поглеждат най-сетне към Гърти и прокурора. Нито един от тях не поглежда към брат ми.

Съдия 1: Ще започваме ли?