Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (39)

Глава 39
Тифи

Не съм се чувствала така от твърде отдавна. Всъщност ако ме бяхте попитали преди няколко месеца, щях да ви кажа, че мога да се чувствам така само с Джъстин. Тази тръпка да правиш нещо толкова спонтанно — пълната осъзнатост на това да се отклониш от плана и да спреш всички частички в мозъка, които ти казват, че това не е разумна идея… Господи, как ми липсваше. Смея се, препъвам се, косата е в лицето ми, измъквам се от дънките си и залягам, когато господин Уайт мята шортите си по посока на импровизираната ни купчина дрехи.

Леон е зад нас; хвърлям поглед и виждам, че той също се усмихва, което ми е достатъчно. Господин Уайт вече е само по гащета.

— Готов? — виквам му.

Тук подухва; косата се вее покрай страните ми, а вятърът гъделичка голата кожа на корема ми.

Господин Уайт няма нужда да му се повтаря. Вече влиза в морето — може да се движи много бързо за човек, който сигурно е на поне деветдесет. Поглеждам обратно към Леон, който все още е облечен и ме гледа по един неразгадаемо замаян начин.

— Хайде! — изкрещявам, като тичам заднешком към водата.

Чувствам се вятърничаво, почти пияна.

— Това е нелепо! — виква той в отговор.

Разпервам ръце встрани.

— Какво те спира?

Може би само си въобразявам, а и той е доста далече, за да съм сигурна, но ми се струва, че погледът му не прекарва цялото си време върху лицето ми. Потискам една усмивка.

— Хайде! — крещи Джони Уайт от морето, където вече плува бруст. — Прекрасно е!

— Нямам бански! — отвръща Леон, докато се колебае в плиткото.

— Каква е разликата? — крясвам аз и посочвам към бельото си, което — изчистено и черно, този път без дантела — е доста неразличимо от банските костюми на другите хора наоколо. Вече съм влязла до бедрата и прехапвам устни заради студената вода.

— Може би никаква, ако си жена, но е малко по-различно, ако…

Леон предполагаемо довършва това изречение, но аз не чувам останалото. Изведнъж съм под водата и всичко, за което мога да мисля, е ужасната болка в глезена ми.

Изпищявам и поглъщам морска вода, която е толкова солена, че изгаря гърлото ми; махам с ръце и за секунда здравият ми крак докосва земята, но след това другият също се опитва да намери опора и болката отново ме кара да падна. Извивам се и се въртя; всичко е само проблясъци на вода и небе. Сигурно съм си изкълчила глезена, отбелязва някаква далечна частичка на мозъка ми. „Не се паникьосвай“, пробва да ми каже тя, но вече е твърде късно, кашлям вода, а очите и гърлото ми парят, не мога да се обърна, не мога да намеря почва под краката си, глезенът ми гори от болка всеки път, когато го помръдна, докато се старая да плувам…

Някой се опитва да ме хване. Мога да усетя силни ръце, които се мъчат здраво да хванат тялото ми; нещо се удря в глезена ми и понечвам да извикам, но гърлото ми сякаш е затворено. Това е Леон, който ме изважда от водата, придърпва ме близо; пресягам се към него и той се препъва, като едва не пада с мен, но продължава да рита, докато не започва да плува, ръцете му са здраво увити около кръста ми и ме влачи по-близо до брега, докато не открива земя под краката си.

Така ми се вие свят, че всичко се плъзга напред-назад. Не мога да дишам. Сграбчвам подгизналата му тениска, докато се давя и кашлям, и той ме полага върху камъчетата на плажа. Ужасно съм изморена — от онзи вид умора, като след цяла нощ будуване, когато си болен и едва държиш очите си отворени.

— Тифи — казва Леон.

Не мога да спра да кашлям. В гърлото ми има толкова вода — повръщам я на големи струи по мокрия чакъл, зрението ми все още е мъгляво, а главата ми така тежи, че едва я държа вдигната. Далечен, почти забравен, глезенът ми пулсира.

Задъхвам се. Не е възможно в мен да е останала още вода. Леон е пригладил косата ми назад от лицето и нежно притиска пръсти към кожата на врата ми, сякаш проверява за нещо, а сега ме увива в сакото ми и разтрива ръцете ми с плата; кожата ме боли от това и се опитвам да се изтърколя от него, но той ме държи здраво.

— Добре си — заявява. Над мен, лицето му се носи напред-назад. — Мисля, че си си изкълчила глезена, Тифи, и си погълнала доста вода, но ще се оправиш. Опитай се да дишаш по-бавно, ако можеш.

Старая се. Зад него се появява притесненото лице на Джони Уайт Шести. Той се бори да си облече блузата, вече си е обул панталона.

— Има ли топло място наблизо, където можем да я заведем? — пита го Леон.

— Хотел „Заешка хралупа“, ей там е — обяснява господин Уайт. Повръщам отново и отпускам чело на камъчетата. — Познавам управителката. Ще ни даде стая, няма проблем.

— Чудесно. — Леон звучи напълно спокойно. — Ще те вдигна, Тифи. Може ли?

Бавно, с пулсираща глава, кимвам. Леон ме вдига и ме носи в двете си ръце. Дишането ми се успокоява и оставям главата си да се отпусне върху гърдите му. Плажът се замъглява покрай мен; лицата на хората са обърнати към нас, шокирани розови и кафяви петна сред разноцветния фон на кърпи и чадъри. Затварям очи — като ги държа отворени, ми става по-зле.

Леон изругава под нос.

— Къде са стълбите?

— Насам — обажда се Джони Уайт, някъде вляво.

Чувам писъка на спирачки и шума на движението, докато прекосяваме улицата. Леон диша учестено, гръдният му кош се надига и спуска до бузата ми. За разлика от него, моето дишане се подобрява — онази свитост в гърлото и странната тежест в дробовете ми вече леко са се отдръпнали.

— Бабс! Бабс! — крещи Джони Уайт Шести.

Вътре сме и внезапната топлина ме кара да осъзная колко силно треперя.

— Благодаря — казва Леон. Около мен е настанала суматоха. За момент се чувствам засрамена и се опитвам да се отскубна от ръцете му, за да вървя сама, но след това главата ми увисва и пак се хващам за тениската му, докато той се препъва. — Спокойно — обръща се към мен.

Извиквам от болка. Ударил е глезена ми в парапета. Леон изругава и ме придърпва по-близо, така че главата ми пак да се отпусне на гърдите му.

— Извинявай, извинявай — повтаря, докато се качва с мъка по стълбите.

Мога да видя бледорозови стени, покрити с картини в натруфени рамки, целите позлата и заврънкулки, след това врата, а после Леон ме полага в някакво приказно меко легло. Непознати лица се появяват и изчезват пред погледа ми. Има жена, облечена в екип на спасител; замаяно се чудя дали е била тук през цялото време.

Леон издърпва възглавниците зад мен, като поддържа тежестта ми с една ръка.

— Можеш ли да седиш изправена? — пита ме тихо.

— Аз…

Опитвам се да говоря и започвам да кашлям, като се завъртам на една страна.

— Внимателно. — Той отмята подгизналата ми коса зад раменете ми. — Тук има ли допълнителни одеяла?

Някой ме покрива с дебели боцкащи одеяла. Леон все още ме подръпва и се опитва да ме накара да седна.

— Ще ми е по-спокойно, ако си изправена — обяснява ми. Лицето му е близо до моето; мога да видя набола брада по бузите му. Гледа ме право в очите. Неговите са в меко тъмнокафяво, което ме кара да мисля за шоколад „Линд“. — Можеш ли да направиш това за мен?

Надигам се още по възглавниците и се хващам безрезултатно за одеялата с ледени пръсти.

— Какво ще кажеш за един чай, да те загрее? — пита ме, като вече се оглежда за човек, който да донесе напитката.

Един от непознатите се измъква през вратата. Вече няма и следа от Джони Уайт — надявам се, че е отишъл да си вземе топли дрехи, — но тук все още продължава да има около милион души. Изкашлям се отново и извръщам лице от всички тези зяпнали ме физиономии.

— Да я оставим малко на мира. Може ли всички да излязат, моля? Да, не се тревожете — говори Леон, станал, за да изтика хората от стаята. — Просто ме оставете да я прегледам на спокойствие.

Много хора поръчват какво да направим, ако имаме нужда от нещо. Изнизват се един по един.

— Толкова съжалявам — казвам, когато вратата се затваря след последния човек.

Закашлям се; все още ми е трудно да говоря.

— Не искам да слушам глупости — отсича Леон. — Как се чувстваш сега?

— Студено ми е и малко ме боли.

— Не видях как падна. Помниш ли дали си удари главата на камък или нещо подобно?

Той изритва обувките си и сяда с кръстосани крака в края на леглото. Забелязвам най-сетне, че и той самият е вир-вода и също трепери.

— Мамка му, подгизнал си!

— Само ме увери, че не ти изтича мозъкът отнякъде. След това ще се преоблека, става ли?

Усмихвам се леко.

— Извинявай. Не, не мисля, че съм си ударила главата. Само си изкълчих глезена.

— Това е добре. А можеш ли да ми кажеш къде сме?

— В Брайтън. — Оглеждам се. — Ей, освен това в единственото друго място, на което някога съм била, където има почти толкова много тапети с цветя, колкото и в къщата на майка ми.

Цялото изречение ме кара да се закашлям, но си струва, за да видя как сериозната физиономия на Леон се отпуска леко и кривата му усмивка се завръща.

— Ще приема това за верен отговор. Можеш ли да ми кажеш цялото си име?

— Тифани Роуз Мур.

— Не ти знаех презимето. Роуз. Отива ти.

— Не трябва ли да ми задаваш въпроси, на които знаеш отговорите?

— Мисля, че те харесвах повече, докато беше удавена и унесена. — Леон се навежда напред с вдигната ръка и докосва бузата ми с длан. Много е емоционално и малко неочаквано. Примигвам, докато ме гледа в очите и проверява за нещо, предполагам. — Чувстваш ли се дори малко сънлива? — пита.

— Ъъ. Всъщност не. Изморена съм, но не ми се спи.

Той кимва и след това — с известно закъснение — сваля ръката си от бузата ми.

— Ще позвъня на колежката си. Тя е доктор и смяната й в Спешното току-що е свършила, така че ще знае какво се прави при преглед на изкълчен глезен. Имаш ли нещо против? Почти сигурен съм, че е изкълчен, от разказа ти и от начина, по който видях да се движиш, но по-добре да се уверим.

— Ъъъ. Разбира се.

Странно е да съм в стаята, докато Леон води разговор с някого от лекарите, с които работи. Не е по-различен — точно толкова тих и премерен, колкото и когато говори с мен, с точно толкова ободряващ намек за ирландски акцент, — но изглежда някак по-пораснал.

— Добре, прегледът е доста елементарен — казва ми той, обръщайки се, след като е затворил телефона. Челото му е смръщено и Леон отново се качва на леглото, отмятайки края на одеялата, за да може да стигне до глезена ми. — Имаш ли нещо против да опитам? Да видим дали трябва да те водим в Спешното?

Преглъщам, изведнъж леко притеснена.

— Добре.

Той прави пауза и ме гледа известно време, сякаш се чуди дали ще си променя решението, и страните ми пламват. След това бавно притиска пръсти към кожата на глезена ми и внимателно опипва различни места, докато не потръпвам от болка.

— Извинявай — промърморва и слага студена ръка върху крака ми.

Кожата ми почти веднага настръхва и аз придърпвам одеялото нагоре, леко засрамена. Леон извива стъпалото ми много внимателно от една страна на друга, погледът му се мести от крака към лицето ми, докато се опитва да прецени реакцията ми.

— Колко е болезнено между едно и десет? — пита.

— Не знам, например шест?

В действителност си мисля „осем, осем, осем“, но не искам да изглеждам жалка.

Ъгълчето на устните на Леон леко се повдига и оставам с впечатлението, че той знае точно какво правя. Докато продължава да ме преглежда, наблюдавам как ръцете му се движат по кожата ми и се чудя защо никога не съм осъзнавала колко странно интимни са подобни медицински процедури, колко голяма част от тях е докосване. Предполагам, че е, защото обикновено човек е в кабинета на личния си лекар, а не оскъдно облечен в голямо двойно легло.

— Така. — Леон бавно отпуска крака ми. — Бих казал, че официално си си изкълчила глезена. Вероятно няма нужда да висиш пет часа в Спешното, за да съм честен. Но можем да отидем, ако желаеш?

Поклащам глава. Имам чувството, че съм в добри ръце тук.

Някой почуква на вратата, след което се появява жена на средна възраст с две големи, вдигащи пара чаши и купчина дрехи.

— О, идеално. Благодаря ви.

Леон взема чашите от нея и подава едната на мен. Вътре има топъл шоколад, който мирише невероятно.

— Позволих си да направя твоя ирландски — пояснява жената и ми намигва. — Аз съм Бабс. Как се чувстваш?

Поемам си дълбок, треперлив дъх.

— Много по-добре сега, като съм тук. Толкова съм ви благодарна.

— Може ли да останете с нея само докато се преоблека? — обръща се Леон към Бабс.

— Нямам нужда от…

Отново започвам да кашлям.

— Наблюдавайте я като ястреб — казва Леон предупредително, след което се пъхва в банята.